Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

Мърсър взе цивилните дрехи от шкафчето си, напипа ключовете на колата в предния джоб и излезе от фургона, без да поглежда другите.

Беше наел от „Херц“ един „Юкон“, черен джип, малко по-малък от парните катери, които някога бяха кръстосвали реката със същото име в търсене на злато. Настани се на предната седалка доволен, че си бе направил труда да плати и застраховката, защото петната, които току-що бе оставил върху тапицерията, не изглеждаха лесни за почистване.

Мощният осемцилиндров двигател се събуди с ръмжене и Мърсър излезе от паркинга и пое бавно между паркираните в безпорядък полицейски коли. Ниските облаци отразяваха червените проблясъци на сигналните светлини.

Един полицай го задържа на изхода, но му махна да продължи, след като Мърсър му обясни, че Джерард го е пуснал. Докато се спускаше по криволичещия път, стана неволен свидетел на алеята на разрушение, която бе оставил след себе си при бясното спускане с багера. Наистина изглеждаше сякаш оттук бе минало побесняло метално чудовище.

В подножието на склона други полицаи охраняваха яркожълтия багер, докато двама мъже с хартиени халати оглеждаха следите от куршуми по корпуса. Без съмнение щяха да бъдат скастрени от федералните криминолози, че не са ги изчакали.

Мокър и уморен патрулен полицай махна на Мърсър да продължи, след като най-вероятно бе получил потвърждение отгоре. Мърсър зави в обратна на посоката, в която бяха изчезнали нападателите, уверен, че няма да намери отговорите натам. Дори не беше сигурен какви въпроси трябва да си задава на този етап. Всичко, което знаеше до момента, бе, че ще свърши онова, което бе обещал на Джерард. Щеше да спипа онези типове, каквото и да му коства.

Разстоянията в централните райони на Щатите бяха огромни — нещо, което бе забравил от времето, когато учеше в Колорадския минно-геоложки институт и навестяваше с кола родителите си във Върмънт. Беше напуснал Лейстърската дупка преди шест часа. Слънцето се бе спуснало към хоризонта и пътят имаше хипнотизиращ ефект. Към полунощ си помисли, че е преминал над половината от Средния запад, но скоро осъзна, че още е далеч от това постижение. Познаваше нафукани сноби от Ню Йорк и Вашингтон, които наричаха тези райони „страна за прелитане“. И наистина бе ужасно неприятна за каране.

Знаеше, че трябва да отбие в някой от ярко осветените оазиси на цивилизацията, всеки обещаващ многоетажни хотели с познати имена, ресторанти от известни вериги и денонощни бензиностанции, пълни с шофьори на камиони, които бързаха да откарат товарите си към крайбрежието. Подмина няколко подобни уютни местенца, почти идентични, но когато започна да си дава сметка, че се превръща в заплаха и за себе си, и за останалите, ако продължи да стиска кормилото, избра следващата отбивка, която го отведе на няколко мили по-нататък по лъкатушещ чакълест път, преди да свърши в градче, което се състоеше от няколко къщи на кръстовище. Една от двуетажните къщи бе приютила на първия етаж затворена закусвалня, адвокатска кантора и бръснарница, а отгоре имаше голяма табела за школа по танци и прозорец, толкова мръсен, че дори в сумрака изглеждаше сякаш е видял за последен път вода и гъба в зората на рокендрола. Срещу нея имаше по-голяма търговска сграда, заобиколена от дребни селскостопански машини, изложени за продан: косачки, ремаркета и трактори. Още по-нататък се виждаше тясна висока постройка, боядисана в бяло и наподобяваща камбанария, макар че къщичката, където трябваше да е камбаната, изглежда, бе само изрисувана. През улицата бе разположена малка бензиностанция с навес от поклащащо се на вятъра чергило, озарено от светлините и напомнящо чуждоземните кораби от „Близки срещи от третия вид“. Мисълта, че намери точно това сравнение, му подсказа колко е уморен в действителност, след като умът му подхвърляше подобни метафори. Друг признак за изтощението му бе фактът, че паркингът със селскостопанските машини и пустеещите места, кой знае защо, му изглеждаше точно толкова примамлив и подканящ, колкото „Риц“ в Париж или нюйоркският „Мандарин Ориентал“.

Той свърна към него и гумите на джипа изхрущяха върху покрития с боклуци и строшено стъкло чакъл. Светлината от един прозорец озаряваше достатъчно околностите, за да различи една жена да се показва на задната врата на малкия хотел и да засенчва очи с ръка, загледана към него. Мърсър предположи, че ще я наградят със званието „служител на годината“, задето го бе забелязала толкова рано, но после я видя да вдига малък вързоп от масата до себе си и да го опира на гърдите си. Почти различаваше чертите на малкото разплакано детско личице.