Кристофър Райд - Честотата на Шуман

- Как да стигна до Гиза? - попита Уилсън.

Фарук се усмихна широко; кривите му зъби бяха кафяви.

- Заведе утре. Първо хотел. Чуден хотел!

Уилсън поклати глава.

- Искам да отида до пирамидите сега.

- Не добре сега. Утре! Първо хотел.

Хората ги подминаваха забързано.

- Кажете ми как да стигна до пирамидите - повтори Уилсън.

- Не добре сега! - решително отвърна Фарук. - Утре!

Уилсън понечи да продължи.

- Щом не искате да ме упътите, добре.

Фарук забърза пред него, вдигнал високо ръце.

- Има семейство, господарю. Болни деца! Трябва храна. Лекарства. Отиваме утре, да?

- Не.

Фарук отново го сграбчи за китката и го спря.

- Опасно нощем, господарю!

Уилсън се дръпна и Фарук залитна. Олюля се, опита се да запази равновесие, но тупна тежко на дебелия си задник. От джобовете му изпопадаха десетки монети и се разпиляха със звън по паважа. Седналият на земята Фарук се огледа, сякаш се чудеше как се е озовал в това положение.

- Опасно, господарю - повтори той. Една кола мина покрай тях и за момент освети улицата. - Много войници в Гиза. Няма туристи.

„Войници в Гиза ли?“ - учуди се Уилсън.

Фарук запълзя на четири крака и започна да събира парите си.

- Какви войници? - попита Уилсън, след като му помогна да се изправи.

- Много - отвърна Фарук и пусна шепата монети в големия джоб отпред на робата си, после я изтупа. На лицето му отново се появи оптимистичната усмивка. - Отива в Гиза утре, да? Само през деня.

- Сега - каза Уилсън. - Накъде?

Фарук го погледна и се разсмя малко насила.

- А! Всички западняци сте еднакви. Казва, че опасно, а на вас все едно! - Размаха месест пръст. - Никаква Гиза нощем, казва аз... много войници.

Отстъпи крачка назад, обърна се и се отдалечи, като преплиташе крака. Изглеждаше много по-пиян, отколкото преди малко.

Някакъв проблясък на платното привлече вниманието на Уилсън. Приличаше на сребърна монета, вероятно изпусната от Фарук. Уилсън огледа оживената улица, но залитащият дребен мъж беше изчезнал. Той се наведе и взе монетата.

Беше му позната. Много позната.

Египетска лира.

Беше в идеално състояние, изсечена в същата година като неговата монета на съдбата - с пирамидите от Гиза от едната страна и английската кралица от другата. Уилсън си помисли, че ако съвпадението означава нещо, значи се намира точно там, където трябва. Спомни си усмихнатото лице на дядо си. Това бе добра поличба. Прибра тежката монета в джоба на ризата си и го закопча.

Кайро, Египет

Западният квартал

20 декември 2012

23:17

Мисия Исая - ден двайсет и шести

Уилсън беше решил да стои настрана от централните улици и няколко часа се лута, без да има представа къде е. Влезе в поредната тясна уличка и спря да разучи туристическата карта, която беше намерил захвърлена на тротоара. Реши просто да върви на запад. Търсеше не друго, а ресторант „Пица Хът“, който бе разположен в покрайнините на платото с пирамидите. За негов ужас заведението беше най-добрият ориентир, който можеше да му предложи картата.

Алеята се виеше през квартал на средната класа; повечето сгради бяха двуетажни, без никаква украса, с много малко или никакви прозорци. Повечето бяха с плоски покриви, на които човек можеше да прекара прохладните вечери. Малко лампи светеха в късния час.

Уилсън си мислеше как ще се добере жив и здрав до Сфинкса и ще влезе незабелязано вътре. Дали войниците бяха разположени в Гиза заради него? Можеше да използва прикритието на нощта и омега-програми- рането си. „Всичко ще е наред“, позитивно си помисли той. Никой нямаше да го види в тъмното. Въпреки това се питаше дали някой наистина не е бърникал втория портал, както бе казал Висблат. Макар да бе решил да не обръща внимание на предупреждението, думите на командира тежаха на душата му.

Ярка светлина изведнъж освети тъмната алея - завесите на един прозорец се дръпнаха и една възрастна жена надникна през дебелите стоманени решетки. Беше поне на деветдесет, доколкото можеше да прецени Уилсън. И не особено опасна, ако можеше да се съди по външния ѝ вид.

Уилсън обаче не искаше да привлича внимание, така че се присви под перваза и затаи дъх. Старицата драсна клечка и доближи треперещото като ръцете ѝ пламъче към дълга тънка лула. Изпитото ѝ лице бе покрито с бръчки, косата ѝ бе разпиляна на оредяващи бели кичури. Кльощавите ѝ рамене бяха загърнати с тъмнолилав шал.

„Прилича на леля ми Марта“, помисли Уилсън.