Кристофър Райд - Последната императрица

„Не можеш да се върнеш там” - каза си той.

От горския балдахин се откъсна малка птичка и полетя право към прозореца на Уилсън. Малкото, нашарено в кафяво и бяло създание бе съвсем дребно и летеше с огромна скорост и пъргавина. Имаше тъмнокафява качулка, опашка и махови пера, бяла шия и коремче. Сякаш гледаше собственото си отражение в прозореца и запърха на по-малко от три метра от Уилсън, от другата страна на стъклото.

Беше представител на вида Brachyramphus marmoratus, застрашената морска птица, гнездяща в горите на Северна Калифорния. Прекрасната малка птичка сякаш бе увиснала във въздуха и крилете ѝ пърхаха бързо. Устните на Уилсън се разтеглиха в усмивка, докато птичката висеше пред него. А после най-неочаквано малкото създание се стрелна обратно към гората и изчезна.

Уилсън току-що бе видял рядък знак от природата. На земята бяха останали може би не повече от петстотин такива птици, а ето че една от тях се беше появила пред него. Знак ли беше това? Ако беше знак, той със сигурност показваше, че всичко се развива точно така, както трябва. Поне на Уилсън му се искаше да е така. Но в действителност би могло да означава и точно обратното.

Пекин, Китай

Забраненият град

Дворецът на съсредоточената красота

9 септември 1860 г.

09:15 ч. местно време

Мисия Ездра - ден 190

Императрица Цъ Си беше на двайсет и пет години. Дъщеря на манджурски офицер и знаменосец, тя бе избрана за нископоставена наложница трета класа за Сиен Фън, когато беше едва на петнайсет. Вярно е, че никога не бе желала да изживее живота си в Забранения град - това бе потенциално еднообразно съществуване, изпълнено с надежда по някакъв начин да се окаже „специална“ за Сина на небето. Но ето че стана точно така. От мига, в който срещна Фън, тя остави върху него белег, от който той не бе в състояние да се освободи.

Беше една от щастливките. За хиляди други затварянето във Великото вътре беше доживотна присъда без право на отмяна. Много от красивите млади момичета от селото на Цъ Си бяха отведени през годините, за да не бъдат видени никога повече. Красотата беше проклятие в Манджурия, където се подбираха наложниците на Сина на небето, за да се гарантира, че всяко потомство на императора е с чиста манджурска кръв.

Красотата на Цъ Си бе изключителна, но това не беше качеството, което я отделяше от останалите 3000 жени, чийто живот бе посветен единствено на Сина на небето. Имаше и три допълнителни качества. Първото беше тялото ѝ и начинът, по който се движеше - стройно, гъвкаво и женствено. Да я гледаш как изпълнява и най-простите задачи беше необичайна среща с човешката красота. В това отношение тя нямаше равна на себе си и физическите сили на грацията бяха станали не по-малко ефективни в спалнята, където тя ги прилагаше безпогрешно при даването на наслада. Второто бяха очите ѝ - кафяви и симетрични като на толкова много други момичета, но в същото време зениците ѝ сякаш бяха безкрайно дълбоки. Енергията, която излъчваха, беше такава, че само като те гледат - чувство, което мнозина от военния съвет разбираха много добре - предизвикваха удоволствие. Третото качество беше интелектът и остроумието ѝ. Нямаше друга жена на света, притежаваща способността да разговаря с мъже като равна и в същото време да не губи женствеността си. Вярно бе, че всички в двореца, дори роднините на императора, се бояха от нея. Тя изобщо не се опитваше да скрие желанието си за власт и носеше амбицията си гордо, сякаш беше чифт изящни перлени обеци.

Сиен Фън се възхищаваше на откритата природа на Цъ Си, но дните му бяха преброени и същото се отнасяше и за нейните дни. Силата ѝ бе неразривно свързана с императора, първо, чрез любовта му към нея и второ, чрез кръвната връзка - Цъ Си беше единствената от наложниците на Сиен Фън, която го бе дарила със син и наследник, принц Тун Чъ. Следващият вероятен император на Средното кралство в момента беше петгодишен, твърде млад да застане на мястото на баща си начело на страната. Ако императорът умреше и Тун Чъ заемеше трона, щеше да бъде назначен регент, който да се грижи за него - и страната - докато момчето порасне. Титлата регент никога не бе давана на жена, но Цъ Си знаеше, че съпругът ѝ е смъртно болен, и погледът ѝ не се откъсваше от наградата. Регентството бе единственият начин да осигури трона на сина си - и наред с това собственото си оцеляване в дългосрочен план.

Цъ Си седеше на палисандров стол с абсолютно изправен гръб и вирната брадичка между стените на Двореца на съсредоточената красота, любимата ѝ сграда от хилядата в Забранения град. Превърнат в нейна постоянна резиденция, Дворецът на съсредоточената красота граничеше с Императорските градини на запад и гледаше към внушителната Зала на имперския мир. Известно бе, че Цъ Си го е избрала заради името, но и заради несравнимата гледка към двата древни кипариса в двора и защото дворецът бе добре осветен през целия ден и следобеда. В главната зала имаше съвсем малко мебели от тъмно палисандрово дърво, деликатни и изящни в сравнение с размерите на помещението. Високият таван се поддържаше от шест червени колони, а на задната стена имаше голяма рамка от жълта оризова хартия, върху която с черни мандарински символи бе изписано „Красота и сила“. Покрай източната стена висеше дебела бяла завеса, зад която се намираха личните ѝ покои, стаи за преобличане и серия чакални.