Кристофър Райд - Последната императрица

На лорд Елгин никак не му се искаше да дава възможности на французите. Родът му се беше сражавал с тях, откакто свят светува. Беше изгубил двама любими чичовци в битката при Трафалгар. И великият адмирал Нелсън беше близък приятел на дядо му. Като се добавеше поражението на брат му на същото това място преди по-малко от година, лорд Елгин много сериозно обмисляше дали да не предприеме атаката само с британски войници. Беше въпрос на чест.

Рандъл прочете изражението му и добави:

- Не правете същата грешка като сър Хоуп. Врагът не бива да бъде подценяван. Крепостта не е пострадала толкова много, колкото ви се струва. Французите трябва да атакуват с нас. Абсолютно задължително е, ако искаме да постигнем успех.

Елгин се вгледа в необичайните сини очи на Рандъл. Зад него хоризонтът беше скрит от гъстия черен пушек от експлозията на погреба.

- Дотук бяхте прав за всичко - каза Елгин и се усмихна насила. - Ще атакуваме заедно. Щом казвате, че крепостта не бива да се подценява, аз ви вярвам.

- Мисля, че решението е добро - добави Хари, но излезлите от устата му думи бяха чисто политически, както винаги.

- Господин Чен, имам въпрос - сериозно каза лорд Елгин. Той премести тежкото си туловище и дъските изскърцаха под краката му. - Кой пръв ще вдигне знамето, британците или французите?

Рандъл беше предупреден никога да не предсказва абсолютни резултати. Подобна манипулация от страна на пътешественика във времето можеше да подрони самата тъкан на съдбата и съответно да промени бъдещето. Уилсън беше категоричен в това отношение - винаги трябваше да се оставя възможност и за провал. Нищо не беше сигурно и което беше по-важното, необходимата за успеха упоритост винаги се коренеше в неизвестното.

Рандъл внимателно подбра думите си.

- Единствено вашите войници могат да предскажат дали ще развеят победоносно знамето си. Не мога да ви кажа дали ще го направят британците или французите, а единствено, че победата ще бъде за съюзниците, ако ударят заедно като един. Мога само да дам възможност на хората ви за успех, но те са онези, от които зависи дали ще се възползват от нея.

Лорд Елгин кимна и извика генерал Нейпиър да се приближи.

- Съобщете на барон Грос, че ще атакуваме заедно. Но за бога, нашите хора трябва да издигнат знамето преди французите. Разположили сме войската си в позиция да победим - и сме длъжни да победим.

Генерал Нейпиър застана мирно с белия корков шлем под мишница. Червената куртка и белите му панталони бяха изпръскани с кал.

- Имаме над две хиляди и петстотин души в равнината, а французите - само седемстотин. Ще спечелим, лорд Елгин.

- Частите на Пробин и Фейн ще чакат зад блатата на север - добави лорд Елгин. - Трябва да са готови да отблъснат евентуална контраатака на татарската конница.

Рандъл се наведе към него, за да не могат другите да чуят думите му.

- Атаката трябва да изчака, докато димът се разнесе. Китайците трябва да видят решителната ви победа.

Лорд Елгин кимна.

- Няма да атакуваме, преди димът да се е разнесъл - авторитетно заяви той. - А сега действайте. И Бог да ни е на помощ.

Генерал Нейпиър се усмихна широко, отдаде чест и се завъртя кръгом. Духът на лорд Елгин обаче не бе така приповдигнат. Глождеше го чувство, което му бе трудно да игнорира. Да приема заповеди от китаец започваше да става все по-трудно за гордия британец. Единствено лорд Елгин бе командирът на съюзническите сили. По Божия воля той беше осмият граф Елгин и дванайсети граф Кинкардин. Лично кралица Виктория го бе обявила за пръв лидер на последните двайсет години. Един китаец не би трябвало да посмее да го заговори, още по-малко да му дава нареждания.

Облечен в копринен монголски кавалерийски костюм, с Черния флаг на хоркините на гърдите, Сенге Ринчен се изкачи на най-високата точка на крепостта Жен, което на мандарински означаваше стражева крепост. Това беше по-малко укрепление на около километър северозападно от Уей, на брега на река Хай. Под прикритието на гъстия пушек от експлозията Ринчен беше придвижил колона конници - над 800 коне - до задната страна на укреплението и сега се намираше в добра позиция за контраатака, но бе разтревожен от онова, което бе видял през изминалата седмица. Съюзниците бяха показали изненадваща сдържаност - нещо изключително нетипично за тях, което го притесняваше. Почти бяха успели да обкръжат воините му в калните равнини. И като се изключи глупавата атака на Втора дивизия два дни след пристигането ѝ, съюзниците не бяха направили нито една грешка. Когато отрязаха снабдителните пътища с превземането на Тан Ку, стана ясно, че това е дело на голям пълководец. Действията им бяха нещо много повече от сляп късмет. Странна тръпка премина през тялото на Ринчен. С какво, или по-скоро с кого си имаше работа?