Кристофър Райд - Последната императрица

- Изпълних своята част - прошепна той.

Вратата се отвори и Уилсън незабавно долови мисловната енергия и концентрацията на Меркуриевия екип, който се готвеше да задейства машината на времето. Оставаха само три минути преди тялото и душата на Рандъл да бъдат разбити на трилиони молекули в подготовка за прехвърлянето му.

Дейвин забеляза Уилсън.

- Добра работа - рече той.

Андре също се откъсна с неохота от екрана.

- Да, съгласен съм - каза той. Но на лицето му пробяга едва доловима подигравателна усмивка, която накара Уилсън да се усъмни в искреността на думите му.

Неколцина други членове на Меркуриевия екип също поздравиха Уилсън, докато минаваше покрай тях, но коментарите им само го накараха да бъде още по-нащрек. Тези хора рядко правеха комплименти.

Той отиде до бронираната стена и се загледа към величествената Меркуриева лаборатория. Огромната площ тънеше в смътна мъгла с изключение на ярките светлини, осветяващи транспортната капсула и района непосредствено около нея. Рандъл още беше в кристалната сфера и трите титаниеви пръстена, които се въртяха около нея, вече се бяха превърнали в размазано петно. Рандъл представляваше много необичайна гледка с просешките си дрипи, вперил поглед в ромба на инфлатора високо на стената в другия край на залата. Той много добре знаеше, че молекулите му, разбити на кварк-глуонна плазма, ще бъдат изстреляни със скоростта на светлината към онзи ромб, където ще се създаде цепнатина в магнитното поле на планетата. През нея Рандъл щеше да бъде прехвърлен в друг свят, където знанията му щяха да го направят най-могъщия човек на Земята.

Уилсън наблюдаваше езика на тялото на Рандъл - искаше му се да е по-близо, за да види изражението на лицето му, но поради разстоянието не беше в състояние да различи нищо определено.

- Деветдесет секунди до прехвърлянето - наруши тишината гласът на Андре.

Уилсън отново си помисли за последния разговор с Надзирателя на мисия Ездра и изпита необяснимо безпокойство. Рандъл не беше от хората, които оставят нещата на случайността - той бе един от най-методичните професионалисти, които Уилсън бе срещал някога. И въпреки това беше оставил въпроса за произхода на жизнената сила за последния момент, преди да влезе в транспортната капсула. „Защо го направи?“

Титаниевите пръстени около капсулата се въртяха толкова бързо, че от размазано петно се бяха превърнали в сребриста мъгла.

- Готови ли сме за прехвърляне? - обади се Дейвин.

- Всички системи са в готовност - отвърна Андре.

Един по един учените в командния център даваха потвържденията си. Дейвин завъртя зеления превключвател, чу се щрак и процесът на прехвърляне започна.

Вече нямаше връщане назад.

Светлините в Меркуриевата лаборатория примигнаха.

Прозрачната преграда запулсира, когато огромни количества електричество потекоха по проводниците към лазерите и титаниевите пръстени около сферата на имплодера. Първият лазер стреля с оранжева светлина, след това вторият. Един по един лазерите се активираха в програмирана последователност, като стреляха от всички посоки. Уилсън беше така завладян от ставащото, че не чу как вратата на командния център зад него се отваря.

Влязоха трима души, един от тях върху ален „Сегуей“.

- Шейсет секунди до прехвърлянето - обади се Андре.

Уилсън виждаше по трепкането на мускулите на Рандъл, че лазерите го нараняват. Изпитваше ужасна болка, сякаш с всеки изстрел го пронизваха дълги студени игли, които след това се завъртаха в плътта му. Мощността на лазерите се увеличи и проблясъците станаха по-ярки, а честотата на стрелба - по-висока. Уилсън бавно изпусна дъх, когато си даде сметка, че точно в този момент беше изгубил съзнание.

- Трийсет секунди до прехвърлянето - спокойно каза Андре.

Енергийните криви на холографските дисплеи се покачваха и се синхронизираха. Всичко в командния център започна да се тресе, сякаш ставаше земетресение. Проводниците увеличиха мощността и трусовете станаха още по-силни.

- Започваме отваряне на магнитното поле - извика Дейвин.

Андре натисна жълт бутон на командния пулт, който задействаше ромба на инфлатора и създаваше цепнатина в магнитното поле на планетата.

Лазерите в лабораторията достигнаха до пълната си мощ и стреляха едновременно. От ослепителния им оранжев проблясък тялото на Рандъл се разпадна. Гледката на физическото унищожаване на Надзирателя накара Уилсън да ахне и да се запита дали прехвърлянето не е претърпяло провал и дали не става свидетел на смъртта на Рандъл.