Кристофър Райд - Последната императрица

Влезе в дрешника и извади долнище на анцуг, бяла тениска, чорапи и маратонки. Искаше да е напълно облечен, щом ще му се налага да говори с Джаспър. Погледна се в огледалото. Изглеждаше като абсолютна развалина - рошава коса, четина, кръвясали очи.

- Набери Джаспър Тредуел - нареди Уилсън. — Директорски етаж, без видео.

- Набирам - отвърна гласът.

Секунди по-късно отговори женски глас.

- С какво мога да ти помогна, Уилсън?

- Минерва . Не очаквах ти да вдигнеш телефона - каза Уилсън, като полагаше всички усилия да звучи спокойно.

- Работата ми е да се грижа за Джаспър - отвърна тя. - Кой според теб би трябвало да вдигне?

- Бих искал да разговарям незабавно с него - каза Уилсън. - Там ли е?

- Съжалявам, но има срещи до късния следобед. Мога ли аз да ти помогна с нещо?

- Задължително трябва да говоря с него. Спешно е. Предай му да ми се обади при първа възможност.

- Няма да се освободи до три следобед. Това урежда ли те?

- Трябва да разговарям с него преди дванайсет.

- Съжалявам, Уилсън. Ще бъде зает до три.

- Виж, Минерва, просто се погрижи да ми се обади - рязко рече Уилсън.

Последва кратко мълчание.

- Нещо сгафих ли? - попита тя.

Уилсън закрачи напред-назад по плочките, преди да отговори.

- В никакъв случай. Просто имам належащ въпрос, който трябва да обсъдя с Джаспър, това е. - Вече беше решил да настани Лъ Дан при себе си; така той и Рандъл можеха да изчакат, докато въпросът се разреши.

- Уилсън, мога ли да те посъветвам нещо? - попита Минерва.

- Само ако смяташ, че ще ми е от полза - предпазливо отвърна той.

- Ако искаш да обсъдиш нещо важно с Джаспър, по-добре се срещни лично с него. Опитът ми показва, че е много по-вероятно да отхвърли искането ти, каквото и да е то, ако говорите по телефона. Това са наблюденията ми от двете години, откакто работя за него.

- Трябва ли наистина да ми даваш съвет? - попита Уилсън.

- Тук съм и за да ти помогна - отвърна Минерва. - Е, да ти запиша ли среща в три, или искаш да му предам да ти се обади? - И добави: - Днес следобед няма да съм тук, така че не е нужно да се безпокоиш.

На Уилсън му идеше да попита от какво би трябвало да се безпокои, но реши, че ще прозвучи предпазливо.

- В такъв случай избирам срещата - каза той.

- И само още две бързи неща, Уилсън - каза тя, преди той да успее да затвори. - Моля те, опитай да дойдеш навреме. И моля , не стискай ръката му.

- Няма проблем - каза Уилсън и затвори.

Отиде до леглото и се пльосна върху измачканите чаршафи. Изглеждаше невъзможно да разгадае лесно ситуацията. „Как би постъпил Бартън в такава каша?“ - запита се той. Знаеше отговора - Бартън би стартирал мисията колкото се може по-бързо. Така щеше да елиминира много променливи, а това бе най-важното. Хич не му се искаше да си го признава, но планът на Джаспър да изтегли напред мисията изглеждаше най-правилното решение.

Уилсън вдигна поглед към задната стена и се загледа в голямата абстрактна картина над леглото. Изображението бе тъмно и мрачно, с много въглен и тежко кафяво, но в центъра блещукаше светлина. Беше забелязал платното, докато минаваше покрай една галерия в Ню Йорк. Картината веднага му напомни за усещането при пътуването във времето - цветовете и образите, които изпълваха мислите му в момента на прехвърлянето от настоящето в миналото. Купи я, за да не забравя никога онзи хаос и усещането да стои в капсулата и да бъде обстрелван от лазери с мощност пет теравата. Както и мъчителната болка, която бе изпитал в мига преди съзнанието му да пропадне в бездънната пропаст на времето - секундите се точеха като часове, или може би часовете минаваха като секунди, не можеше да каже със сигурност. Съзнанието му бе разкъсано на парчета и пръснато във времето като масло върху филийка хляб, преди всичко отново да се събере във вихър от енергия, когато се материализира отново сред свръхнагорещен пушек и огън.

Това беше най-силното изживяване в живота му. И ако бе рекъл Господ, Рандъл също щеше да го изживее.

Калифорния, Америка

„Ентърпрайз Корпорейшън“

Сграда „Меркурий”, етаж 2

21 юли 2084 г.

13:28 ч. местно време

31 дни преди началото на мисия Ездра

Уилсън вече пет минути седеше в кабинета и зяпаше през прозореца. Използваше възможността да забави мислите си, като се взира в гората с надеждата, че ще я види още веднъж, но за съжаление малката птичка не се виждаше никъде. Не искаше да създава впечатление за немарливост, така че беше обръснал четината си и бе сресал косата си, за да изглежда колкото се може по- професионално. Дори си беше сложил одеколон.