Том Егеланд: Пазителите на Завета

— Същите папирусови свитъци, които твоят предшественик, Секундус, се опита да открие преди повече от четиристотин години? — попита папата.

— Да.

— Как тези документи са се оказали там?

— Това също е изумителна история — отвърна кардиналът.

Папата погледна нагоре към звездното кубе на Сикстинската капела.

— Наистина трябва да направим нещо с този таван — промърмори той, след което отново погледна към кардинала. — Ще бъде катастрофално, ако някой научи за това! Катастрофално за Църквата. За Ватикана. За света.

— Може ли да предложа едно смело решение на проблема?

Сира Магнус е мъртъв. Носи се с лице надолу в горещ извор, сякаш току-що си е поел дълбоко дъх, за да потърси нещо, паднало на дъното. Дългата му коса се е разпростряла като сив ореол във водата. Белите му ръце се надигат и спускат с вълничките.

— Магнус?

Гласът ми звучи тънък и слаб.

Дрехите му се издуват на повърхността на водата като водорасли. Монети, хвърлени от туристи, блещукат на дъното на извора.

Повтарям името му. Някъде грачи гарван.

Не мога да помръдна. Може би просто се опитвам да отложа неизбежното — това, че ще трябва да извадя тялото му от горещия извор и да погледна в безжизнените му очи.

Не е било нещастен случай. Изворът не е дълбок. Съвсем лесно е можел да излезе.

Някой го е убил. Някой е удавил Сира Магнус.

Коленича, хващам глезените му и го издърпвам от водата, която има слаба миризма на сяра. Тежък е. Дрехите му са прогизнали и капят. Когато го обръщам по лице, от устата му шурти вода. Опитвам се да намеря пулс, знаейки, че сърцето му е спряло да бие преди доста време. Лицето му е червено и разплуто. Очилата му ги няма. Очите му са широко отворени. И празни.

— О, Магнус — прошепвам аз, — какво са ти причинили?

Или може би само си го мисля. Взимам ръката му в своята. Треперя. Вода се стича от брадата му. Дрехите му са залепнали за слабото му тяло.

Кръглият извор е заобиколен от неравни скали. Тук-там непокорни растения са си пробили път към слънцето през цепнатини. Порив на вятъра пронизва тишината на пустинния пейзаж като вопъл на мъртвец.

Пускам ръката му и се обаждам в полицията.

Докато чакам полицаите, изтичвам до къщата да видя дали са откраднали ръкописа.

Вратата е била оставена широко отворена. Прекосявам бързо коридора, след това минавам през дневната и накрая влитам в кабинета му. Точно тук седяхме снощи, докато разглеждахме деликатния пергамент. Codex Snorri. Старинна колекция от кодове, текстове, карти и окултни символи. Беше почти два часа сутринта, когато най-накрая решихме да си лягаме. Помня колко внимателно той сложи ръкописа в чекмеджето на бюрото си и го заключи. Държеше ключа на връзката с ключове, закачена на колана му.

Ключът и цялата връзка сега висят от ключалката на отвореното чекмедже.

Кодексът 5 5 Кодекс — сборник със старинни документи. — Б.пр. Снори го няма.

Някой е откраднал тази древна колекция от текстове.

Мога съвсем ясно да си представя как се е случило. Държали са главата му под водата. Заплашвали са го. Накрая той се е предал. Казал им е къде е ръкописът. Разбира се. Аз бих направил същото. Един от тях е изтичал до къщата. Когато се е върнал при останалите с кодекса, копелетата са натиснали главата му под водата, докато той се е борил и гърчил. Накрая е спрял да диша, а тялото му се е отпуснало. После просто са го оставили във водата, като всеки друг труп.

В горещия извор на Снори Стурлусон.

Сирените разкъсват тишината.

Ято гарвани излита и се скрива зад билото на остър хълм. Logregla и sjukrabillin — полицията и линейката — пристигат с такава скорост, че се чудя, да не би да са се състезавали от Борган. Може би са набрали толкова висока скорост, че вече не им се спира. Очевидно не знаят, че от часове обаждането не е спешно.

Махам на полицейската кола и на линейката, соча им към пътеката, водеща до извора. Сини светлини просветват. Сирените изскимтяват и млъкват, първо едната, после другата. През предните стъкла виждам лицата им: скептични, очакващи, объркани.