Том Егеланд - Пазителите на Завета

— Пази ги с живота си! Дори ако някой извади очите ти… — свещеникът ахна и отстъпи крачка назад, — … ти не бива да даваш свитъците на никого или да казваш, че са в теб; не бива дори да признаваш, че знаеш за тях! Можеш ли да се закълнеш, Арнбьорн, в името на Бог?

Свещеникът се поколеба за момент, несъмнено представяйки си как някой вади очите му. После отвърна:

— Разбира се!

— Доверявам ти се, приятелю. Върви с мир, Арнбьорн!

След тези думи той обърна гръб на свещеника и изчезна в нощта. Мракът бе студен. Той чуваше виковете на хората на Гисур, докато те претърсваха фермата, чуваше цвиленето и риенето на конете, виенето на кучетата и гневните протести на работниците му, възмутени от поведението на мъжете. Той отвори тайната врата зад бараката със сечивата, която водеше до един от проходите към мазето. Приведе се ниско и се затича по тесния проход в непрогледния мрак, опипвайки каменните стени с ръцете си. След десет или дванадесет метра той се блъсна в дървена врата. Проклятие! Затършува за ключовете, отвори вратата и влезе в килера. Въздухът миришеше на царевица, мъх и заквасена медовина. Той се промуши зад няколко бъчви с царевица, които бяха изправени до стената. Знаеше, че няма да се откажат, докато не го намерят.

Когато го намериха, те нададоха радостни викове, изритаха бъчвите настрани и го извлякоха от скривалището му. На светлината на факлите им той видя, че бяха петима. Разпозна Арни Сърдития и Симон Възела. Но Гисур не бе с тях. Страхливец.

След това видя свещеника Арнбьорн в тъмния коридор зад тях.

— Господарю — изкрещя уплашеният свещеник, — те се заклеха, че ще бъдат милостиви към теб.

— Така да бъде — рече той, но толкова тихо, че свещеникът нямаше как да го чуе.

— Дръж си езика, отче — заповяда Симон Възела.

— Гисур обеща да пощади живота ти! — продължи Арнбьорн. — Каза, че няма как да се сдобрите, ако не се срещнете лице в лице…

Свещеникът млъкна, осъзнавайки, че е бил измамен, за да предаде своя вожд.

Един от мъжете се изсмя.

— Къде са пергаментите? — попита Симон Възела.

— Къде си ги скрил? — извика Арни Сърдития.

За кого го вземаха?

Симон Възела пристъпи към него.

— Знаеш, че ще ги открием, старче! Дори ако трябва да разрушим фермата греда по греда!

Известно време те продължиха да го заплашват, но накрая изгубиха търпението си.

— Удари го! — рече Симон Възела на Арни Сърдития.

Воините погледнаха към него.

— Говори! — изкрещя Арни Сърдития.

Чувстваше единствено дълбок покой, идващ от знанието, че животът му бе към своя край. Богат и драматичен живот, от който не можеше да се отрече. Живот, който не се различаваше особено от живота на мъжете, които бе описвал в своите саги.

— Никой няма да удря! — рече той със спокоен глас. — Eigi skal hoggva. 4 4 Никой няма да удря. — Б.пр.

— Удари го! — повтори Симон Възела.

Той не се страхуваше. Но искаше да умре с чест. Не искаше да напусне този свят с лице, обезобразено от удар с брадва или меч. Острие през сърцето бе един по-благороден начин да умреш.

— Никой няма да удря — повтори той властно и се взря в очите на своите палачи.

Арни Сърдития бе първият, който замахна. Мечът му преряза артерия. Кръвта шурна с голяма сила. „В мен все още се надига мъзга“, помисли си той докато падаше. Всички започнаха да го секат. От тунела чу хленченето на свещеника Арнбьорн. „Моля те, позволи му да спази обещанието си и да занесе свитъците на Тордур Пелтека“, помоли се той.

И така си отиде Снори Стурлусон, окъпан в собствената си кръв, заобиколен от врагове.

„Торд изсече тези руни далече от земите на неговите предци отвъд бурни морета и непознати планини, през гори и над чукари ние пренесохме Свещения, когото сме родени да пазим.“

Папа Юлий зяпна с изумление новоназначения кардинал-епископ на Ватикана Джулиано Кастаня.

— Бъди така добър да повториш — каза той, — къде са папирусовите ръкописи?

— Ваше Преосвещенство, знам, че звучи напълно немислимо… но писмото бе донесено тази сутрин от пратеник на кралица Изабела. Както можете да видите по печата, то не е фалшификат.

Папата взе свитъка със счупения печат. Докато четеше, клатеше глава. Когато свърши, подаде писмото на кардинал-епископа.

— И това са папирусовите оригинали на Светите писания, които ние имаме само в коптски превод?

Кардинал Кастаня кимна.