Том Егеланд: Пазителите на Завета

— Това не трябва да се случва.

— Нито дума! Нито дума на никого!

Очите на кардинала се стрелнаха към рафтовете, които покриваха стената от пода до тавана, изпълнени с пергаменти, ръкописи, документи, писма и карти. Той скръсти ръце и с думите „О, Господи Боже, помогни ни да намерим папирусовия ръкопис“ остави архивиста сам с неговия страх и с димящата лампа.

„HIR:HUILIR:SIRA:RUTOLFR

Тук лежи Сира Рудолф“

От Codex Snorri

1240 г. сл.Хр.

„Благородни Пазителю ,

ти, който разгада тайните на руните, ти единствен ще откриеш руническия камък в последната гробница на руническата роза, където лежи епископ Рудолф.“

В нощта, когато дойдоха да го убият, той дълго време стоя на двора. Съзерцаваше звездите. Усещаше нещо дълбоко в себе си. Предчувствие. Той потрепери от студения северен вятър. Бе седял около час в горещия извор, след което се подсуши и облече. Парата от извора блестеше на лунната светлина. Блещукащите отблясъци му напомниха за северното сияние. Той прокара пръсти през сивата си брада и изрита туфа увехнала трева с ботуша си. Как мразеше това леденостудено чувство, проникнало в душата му. Имаше толкова много работа за вършене. Възрастта му още не го тревожеше; чувстваше се пъргав и бърз като агънце. Падаща звезда прониза нощното небе. Това поличба ли беше? Зачуди се. Пое дълбоко дъх, изпълни дробовете си с мраз и го задържа вътре. Някъде във фермата излая куче. В конюшнята изпръхтя кон.

Светът отново притихна.

— Така, така — промърмори той на себе си. — Така, така.

Той влезе вътре и изкачи стълбите със скърцащото седмо стъпало. Затвори вратата на спалнята зад гърба си и седна на леглото, върху овчите кожи, които прислужницата бе изтупала и сгънала. И така заспа, все още облечен, главата му опряна в грубото дърво на фронтонната стена.

Цвилят коне.

Силни викове.

Дървена порта се отваря, скърца, затваря.

Някой изкрещява име. Неговото име.

Звуците се вплетоха в сънищата му. Клепачите му потрепнаха. Той се събуди и веднага скочи, но трябваше да се хване за рамката на леглото, за да не падне. Чу викове и кучешки лай. Идваха отвън. Той погледна през шпионката. Из фермата бродеха въоръжени мъже. На светлината на факлите видя Гисур. Лицето му застина. Гисур! В момент на привързаност той бе позволил дъщеря му Ингибьорг да се омъжи за това долно псе. Това ли беше нещото, което го бе човъркало? Двамата с Гисур бяха стари врагове. Но това?

Все пак какво можеш да очакваш от страхливец, който служи на норвежкия крал?

Сърцето му препускаше, но той не искаше да се отдава на страха си. Смъртта не би го взела в такава нощ, каза си той, такава спокойна, тиха есенна нощ.

Той отвори гардероба до стената и зарови ръцете си в тежките дрехи. След секунда пръстите му намериха ключалката на тайното отделение. Отключи го. Ръцете му се обвиха около пергаментовите свитъци. Това не бива никога да попада в ръцете на Гисур и норвежкия крал! Внимателно пъхна свитъците под кожения си жакет, тихо слезе по стълбите и излезе в двора. Под прикритието на мрака, той обиколи стените на сградите и стигна къщата на свещеника Арнбьорн.

Свещеникът седеше в леглото си, овчата му кожа бе придърпана до брадичката. Когато позна вожда, той издаде силна въздишка на облекчение.

— Кой…

— Гисур и неговите хора!

— Гисур! — Свещеникът се прекръсти и скочи от леглото. — Трябва да се скриеш! Знам къде! В мазето. В оня килер…

— Но първо трябва да се закълнеш, че ще ми помогнеш!

Думите прозвучаха странно. Успокояващо. Повелително. Смело. Той извади пергаментовите свитъци.

— Арнбьорн, чуй думите ми!

Устата на Арнбьорн бе полуотворена. Дишаше тежко, сърцето му препускаше.

— Слушам.

Той му подаде свитъците. Известно време и двамата ги държаха.

— Ако на зазоряване вече не съм между живите, Арнбьорн, ти ще бъдеш натоварен с мисия. Мисия, която е по-важна от собствения ти живот.

Свещеникът кимна мълчаливо.

— Трябва тайно да занесеш тези свитъци на Тордур Пелтека. — Той прониза свещеника с поглед. — И не бива никога да казваш нито дума за това. Никога! Нито дума! На никого! Разбираш ли?

— Какво да кажа на Тордур?

— Той ще разбере.

Тордур бе следващият Пазител в Исландия. Ако имаше човек на тази земя, на когото можеше да се довери, това бе Тордур Пелтека, синът на неговия брат.

Той пусна свитъците.