Том Егеланд: Пазителите на Завета

Той бавно вдигна бокала с отрова до устните си.

Виждаше искрящия Нил през маранята, далече под двореца. Слънцето трептеше в лазурното небе като разтопен мед. В далечината вятърът надигаше пустинния пясък в кафяво-сива мъгла.

Капки пот се стичаха надолу по врата и гърба му. Пясъкът се бе залепил за кожата му като упорита краста.

Въпреки че бяха смесили отровата с мед и вино, тя имаше тежък, горчив аромат. Бяха му позволили да избере начина на своята смърт. А сега стояха около него, везирите, жреците, писарите и генералите. Чакаха го да изпие бокала. Единствено фараонът и царицата не бяха тук. Не искаха да бъдат.

Бял гълъб прелетя близо до прозореца, мимолетна сянка, скриваща слънцето. Той проследи птицата с очи, след това надигна бокала до устните си и отпи.

„Внимавай, читателю на мистични руни. Мъченията на Дуат, Хелхейм и ада очакват тези, които разчитат тайните на руните без позволение.“

„Избрани сте вие, които пазите тайната със своята чест и своя живот. Вашите святи помощници Озирис, Один и Белият Исус ще ви следват и ще ви помагат. Да живее Амон!“

Старият викинг погледна през малкия прозорец на студената си килия в манастира, построен в подножието на планината. Изкашля се. Огромна стена от мъгла се стелеше от морето, но той не можеше да я види, защото бе почти напълно сляп. На брега чайките пищяха над разложения труп на тюлен, покрит с водорасли и заклещен между облите скали. Той отново се прокашля и хвана с втвърдените си от артрита пръсти перото.

„Один, дай ми сила.

Ръцете ми треперят. Чворестите ми пръсти приличат повече на ноктите на орел. Ноктите ми са грапави и изпочупени. Всеки дъх е придружен от шумно хриптене. Очите ми, които едно време можеха да видят ястреб високо в небето или знаме на върха на мачтата на кораб, сега са затворници на вечната мъгла. Трябва да се приведа ниско над хартията, за да видя буквите, изписани с мастило. Чувам как върхът на перото ми дращи пергамента и разпознавам миризмата на танин. Това е да търпиш бавната агония на старостта.

Браги, дай ми сила да запиша спомените си на тази избелена кожа. Повече от четиридесет години изминаха откакто моят крал и господар, мъжът, когото наричаха Olafr hinn helg 2 2 Свети Олав. — Б.пр. бе посечен с меч в Стиклестад. Аз бях негов оръженосец и приятел. Още го виждам как стои пред мен, безстрашен и сигурен в своята вяра, когато Калв го посече. Моят крал намери своя Бог.

За да угодя на този Бог, аз се покръстих в името на Белия Исус. Но през годините тайно продължих да почитам боговете на моите предци. Не смеех да призная предателството си пред Олав. Тайно почитах Один и Тор, Балдер и Браги, Фрейр и Фрея. Боговете, които ме бяха закриляли през целия ми живот. Какво е направил Белият Исус за теб, кралю мой? Къде беше той, когато ти доблестно се сражаваше в негово име в полята на Стиклестад? А моите богове пощадиха живота ми. Оставиха ме да живея толкова дълго, че тялото ми вече отказва да работи. Червата ми гният. Плътта ми виси мъртва от кости и стави. Портите на Валхала никога не са се отваряли за мен. Но ме гризе едно съмнение: защо те не ми позволиха да умра в битка? Когато двамата с Олав бяхме млади и плавахме с викингите, аз гледах смъртта в очите в далечни земи. Но валкириите така и не дойдоха да ме вземат. Все още мога да вкуся жаждата за кръв и да усетя лудостта, която ме обземаше всеки път, когато наближавахме чужди брегове. Представях си богатствата, които ни чакаха, страхът в очите на нашите врагове, белите гърди и бедра на жените, които щяхме да изнасилим. Сражавахме се смело, както се бяха сражавали нашите бащи и техните бащи. Колко хора бяхме убили? Повече, отколкото могат да бъдат преброени на пръстите на хиляда мъже. В сънищата си все още виждам очите на мъжете, които убих в служба на Олав, моят крал и господар. Пленявахме мъже и жени, които продавахме като роби и блудници. Подпалвахме къщи, разрушавахме села. Това бе нашата работа.