Дейвид Балдачи: Няма покой за мъртвите

— Добре ли си? — попита жената.

— Добре съм — отвърна Роузмари, като си помисли: Скоро ще съм мъртва…

Въведоха ги, като опечалени в ритуална зала, през една странична врата в кръглия коридор, обграждащ отвсякъде камерата за екзекуции.

Джон Нън наблюдаваше свидетелите, които заемаха местата си срещу петте прозореца със спуснати отвътре завеси, като часови, вперили поглед в собствените си разкривени отражения върху стъклото. Обходи ги с поглед един по един: окръжния прокурор, обикновено шумен, но този път притихнал; съдийката, която си бе придавала невъзмутим вид пред прокурора, но сега кършеше нервно ръце; Питър, брата на Роузмари, който го бе ударил буквално преди секунди в лицето с алкохолния си дъх; репортерът Ханк Закарайъс. Имаше и други репортери, надзирателки от затвора и представители на властта, всички със строги, непроницаеми изражения, с изключение на Бел Макгуайър, приятелката на Роузмари, със зачервеното си, подпухнало от плач лице — единствената, която се бе поддала на емоции.

Нън си припомни как Роузмари се бе преструвала на невъзмутима при първата им среща и мислено й пожела да намери сили, за да си сложи и днес тази маска на равнодушие, макар собствените му сили да бяха на изчерпване.

По-рано същата вечер се бяха скарали със Сара — не за пръв път в последно време, все във връзка с делото, с извършеното престъпление — и Сара го бе обвинила, че е обсебен от това дело, че вече дори не е в състояние да отговори на обвиненията й, да ги отрече, и той бе излязъл разярен от къщи, както често му се случваше напоследък, и я бе оставил сама, трепереща от гняв и болка. Беше прекарал остатъка от вечерта в един бар, докато затвориха, после се бе прехвърлил в друг, който работеше цяла нощ. Питър Хюсън не беше единственият между свидетелите, който вонеше на алкохол.

„Екипът за обездвижване“ — петима едри мъже срещу една крехка жена: по един за всеки крак и ръка и един за главата — я беше привързал към количката. Цялото й тяло беше опасано в ремъци — през гърдите, корема, китките, глезените; острият, дерящ звук от отлепване и залепване на велкро лентите още отекваше в ушите й.

— Отпусни си главата на възглавницата — каза един от мъжете.

Да си отпусна главата? Този подиграва ли се с мен? Но тя се подчини и дори промърмори „Благодаря“, вярна на доброто си възпитание. Сети се за майка си и за пръв път през живота си се почувства благодарна, че и двамата й родители не бяха между живите.

Роузмари гледаше в тавана, стените, броеше наум поотделно сивите и белите плочки, за да се разсейва, после забеляза камерата и си каза: Те записват смъртта ми , и се помоли да си отиде с достойнство, да не пищи и тялото й да не се гърчи в грозни спазми. Самата мисъл за подобен край й се струваше непоносима.

— Готово — каза мъжът до главата й, а онзи до левия й крак докосна глезена й с такава нежност и състрадание, че й се доплака.

След екипа за обездвижване дойде ред на медицинския екип — двама техници, които пристегнаха ръцете й с гумени маркучи и започнаха да ги опипват за вени.

Тя зърна за миг венозните катетри и потрепери.

— Бихте ли свили ръка в юмрук? — попита един от техниците и тя се подчини, като се насилваше да мисли, че просто ще й вземат кръв, и това й припомни как й бяха взели кръв за изследване преди сватбата и как се бе радвала, че ще стане мисис Кристофър Томас; как бе изпълнена с надежди и как надеждите й една по една бяха попарени. Сети се за нощите, които бе прекарала сама в леглото, будна и унизена, в очакване той да си дойде, с пълното съзнание, че е с друга, как бе желала смъртта му и бе искала лично да го убие.

Един от техниците пропусна вената, иглата потъна в живо месо и тя потръпна от остра болка; очите й се напълниха със сълзи.

Не плачи, не плачи! Тя стисна клепачи.

Техниците продължаваха да дупчат ръцете й за вени; накрая един каза:

— Ето, влезе!

В същото време друг се мъчеше с другата й ръка.

— Тези вени са се свили докрай — оплака се той.

Не вените й , помисли си тя. А тези вени.

Идваше й да извика: Аз съм още жива!

— Дай да ти помогна — обади се първият и двамата задупчиха заедно ръката й, две неясни сенки, надвесени над нея.

В съзнанието й изплува една картина отпреди няколко години в кабинета на ветеринарния лекар, когато бе завела стария си кокер шпаньол да го приспи, защото бедното животинче гаснеше от рак. Тогава й се бе сторило, че извършва акт на милосърдие, кучето доверчиво бе положило глава в скута й, докато докторът му слагаше системата. „Ей сега ще заспиш, миличко“ — шепнеше му тя с насълзени очи и си вярваше, докато в един момент нещастното създание издаде глух клокочещ звук, какъвто никога не го бе чувала да издава преди, и тя трябваше да задържи немощното му омекнало тяло, да го гали зад ушите и да му шепне успокоително: „Ей сега, милото ми, ей сега“, докато отровата се разпространи по вените му и животното се отпусна в ръцете й. Тя се върна в настоящето, огледа групата човешки фигури в тясната камера и се запита: Ами мен кой ще успокоява така?