Дейвид Балдачи: Няма покой за мъртвите

Август 2010 г.

Има един случай, който не ми дава покой нощем — единственият, който ми се опря. Случай, който винаги присъства в съзнанието ми и ме изяжда отвътре. Няма значение, че оттогава са минали десет години; няма значение, че той отдавна е официално приключен. Екзекутирана бе невинна жена. И аз бях този, който спомогна за това. В онази тъжна нощ, когато иглата се плъзна във вената й, за да впръска отрова, част от моя живот си отиде заедно с нейния.

По онова време си мислех, че случаят е от ясен по-ясен, и макар че с всяко свое действие се приближавах все повече до приключването му — за Роузмари и за мен самия, съсипвайки живота й и своя собствен. Мислех си, че разполагам с всички факти, с всички веществени доказателства: блузата с петна от кръв и едно липсващо копче, отпечатъците от пръстите й; обърканите й, взаимно отричащи се отговори по време на следствието; публичния скандал между нея и съпруга й, малко след като той бе поискал развод; пътуването й до Мексико, съвпаднало с изчезването му, когато бе споделила с приятели, че не вярва някога Кристофър да се появи отново. И, разбира се, оказала се бе права. Той не се появи повече, не и жив.

Трупът на Кристофър Томас бе открит след няколко седмици, полуразложен, в „Желязната дева“ в Германския исторически музей в Берлин. Случаят изглеждаше пределно прост — смахнат наистина, но прост и ясен: в пристъп на ярост Роузмари Томас бе убила съпруга си, след което бе завлякла трупа до „Девата“, понеже бе знаела, че предстои да бъде върната в Германия.

На съдебното жури не му трябваше много време, за да я обяви за виновна.

Случаят бе приключен.

И все пак…

Нещо в цялата тази история не ми даваше мира, не звучеше логично. Наистина, заподозряната бе имала и мотив, и възможност да извърши убийството; веществените доказателства бяха наред, но ако можехте да я срещнете, да я опознаете така, както я опознах аз…

Едва по-късно, когато имах възможност да се дръпна крачка назад, да огледам случая от нов ъгъл, си дадох сметка, че имаше улики, които бях пропуснал, пластове, които не бях разровил докрай и навреме, когато това още можеше да спаси живота на Роузмари. Но тогава аз бях твърде зает да не допусна личните ми усещания по отношение на заподозряната да попречат на изпълнението на служебния ми дълг. Бях твърде навътре в нещата, за да мога да виждам всичко ясно. Може би някои от вас са гледали филма на Хичкок „Шемет“. Представете си ме като героя, който се оставя да бъде манипулиран като кукла на конци и това съсипва живота му.

За мой късмет имах един приятел.

Когато бях загубил посоката, след като Сара ме напусна, и бях на ръба на самоубийство, Тони Олсън ми помогна да се изправя на крака и ме взе под своя закрила, като нито веднъж с нищо не ми показа, че съм му в тежест или че ми прави услуга. Когато пиех до забрава, Тони беше този, който ме отведе в дома си, накара ме да оставя алкохола и ми даде работа: шеф на охраната в неговата фирма. И най-смахнатото в случая бе, че Тони беше приятел и на Роузмари, та… след онова, което й бях причинил, имаше всички основания да ме остави да пукна като куче.

Отказах се от алкохола, но призраците продължаваха да ме преследват; в течение на години, пиян или трезвен, аз си представях как събирам на едно място всички заподозрени — онези, които в заблудата си бях оневинил, как стигам до истината и въздавам справедливост заради Роузмари, заради децата й, заради собствения си живот.

Отне ми време, но накрая успях да предумам Тони да ми помогне. Имах нужда да приключа най-после с този случай, да го прогоня веднъж завинаги от съзнанието си, а това можеше да се случи само ако захапех повторно отровната ябълка. Ето защо сега, след всичките тези години, се налага да събера основните участници отново на едно място. За да мога да застана лице в лице с истинските извършители.

Ала Тони се оказа прав — ние нямаше как просто да ги помолим да дойдат, за да ми дадат още един шанс да разкрия убиеца.

Двамата говорихме надълго и нашироко как да постъпим, за да ги съберем отново заедно, а всъщност отговорът на този въпрос се оказа очевиден: в завещанието си Роузмари бе посочила, че държи десетата годишнина от смъртта й да се отбележи. Онези, които се чувстваха невинни, щяха да се отзоват, за да почетат паметта й. Гузните — за да не предизвикат подозрение. А те нямаха основания да се боят — Роузмари бе призната за виновна и екзекутирана. Никой разумен прокурор нямаше да върне случая за преразглеждане. Всички щяха да дойдат, не се съмнявах в това — някои надянали маската на невинност.