Дейвид Балдачи - Няма покой за мъртвите

— Това е по-страшно, отколкото ако я бяха убили с камъни — каза пребледнял Закарайъс, поглеждайки към Нън.

Джон Нън стисна клепачи и с огромно усилие на волята се овладя да не разбие стъклото с юмруци.

Медицинският екип и мъжете от екипа за обездвижване блъснаха вратата и нахлуха в камерата за екзекуции.

— По дяволите! — изрева чернокож великан, като се опитваше да задържи тялото на Роузмари, разтърсвано от конвулсии.

Един от техниците извика:

— Вижте ръката й! Вижте подутината! Божичко!

— Ремъците са твърде стегнати — обади се директорът на затвора. — Препаратът не минава по вените. Вие я убивате… бавно. Свалете й ремъка, веднага !

Един служител от екипа за обездвижване дръпна ремъка от ръката на Роузмари толкова бързо, че изтръгна иглата на системата и тя се замята във въздуха като змия, плюеща отрова.

— Какво ви става бе! — изрева директорът, почервенял от гняв. — Отвън има официални лица, има репортери и те гледат… това ! Исусе Христе! — Той се дръпна рязко назад, за да избегне струята павулон в лицето си.

Сърцето на Роузмари отново биеше нормално и тя наблюдаваше драмата около себе си, сякаш беше някаква черна комедия. Ставите я боляха, мускулите й горяха. Но съзнанието й беше съвсем ясно.

— Добре ли си? — попита я техникът.

Свещеникът се бе върнал и сложи ръка върху челото й.

— Всичко е наред, миличка. Всичко е наред. — Той започна да се моли, докато техникът й поставяше отново системите, и тя отпусна глава върху възглавницата.

Разплакана, Бел Макгуайър се обърна към Нън.

— Кажете им да престанат! Моля ви, накарайте ги да престанат!

— Не им е за пръв път да оплескат работата — подметна един от репортерите, като клатеше глава. — До няколко минути ще започнат отначало.

Лицето на Бел се изкриви от болка. Но Джон Нън нямаше намерение да чака няколко минути. Той задумка с юмрук по стъклото.

— Спрете! Спрете веднага!

След миг пред него се изправи един от надзирателите.

— Сър, ще ви помоля да напуснете, ако не…

Нън замахна още веднъж към стъклото, после отпусна ръката си надолу и остана неподвижен, задъхан, загледан в пода.

Завесите се разтвориха и Роузмари огледа свидетелите още веднъж. Опита се да се усмихне на Бел, после откри с поглед Джон Нън, наведен напред и притиснал длани до стъклото — нещо, което беше забранено, но този път никой не му направи забележка.

Екзекуцията не протичаше както си я бе представяла: като сладко опиянение, постепенно преминаващо в сън. Роузмари Томас усещаше с пределна яснота всяка фибра на тялото си, усещаше въздуха, вдишван и издишван от дробовете й, усещаше мехурчетата кислород, които преминаваха по вените и артериите й, усещаше биенето на сърцето си, докато в мозъка й проблясваха един след друг образи: баща й, положен в леглото; майка й, запалила цигара на погребението му; децата й — Бен и Лейла, които я викаха; „Желязната дева“; блузата й с петна от кръв; лицето на Кристофър, пръстът му; думи, цветове, всичко се въртеше като в гигантски калейдоскоп и се смесваше в едно. Виждаше окръжния прокурор, приковал мрачно сериозен поглед пред себе си; виждаше болката по лицето на съдийката; виждаше надзирателките, доктора, репортерите — всички я зяпаха втренчено, като се преструваха, че гледат в друга посока.

Изведнъж тя разбра какво става. Дишането й беше затруднено, някаква ледена ръка я стисна за сърцето. Малко преди очите й да се затворят, тя видя Бел Макгуайър разплакана, видя лицето на Нън, върховете на пръстите му, притиснати към стъклото като някакви белезникави, пърхащи нощни пеперуди. Стори й се, че неговата длан е върху китката й.

Искаше да извика, но беше невъзможно: гърлото й не издаваше нито звук. Някакъв шум, като въздух, излизащ от балон, изпълни ушите й, тя знаеше, че това бе последният й дъх, и тогава сърцето й се превърна в лед, пропука се и се разпадна на части, светът наоколо се обля в ярка светлина и тя полетя…

Джонатан Сантлоуфър

Музеят на изкуствата „Макфол“ беше затворен за през нощта. Охранителните прожектори хвърляха ярки грозни локви светлина по пода и вратите на галериите. Осветлението изглеждаше много различно в сравнение с прецизно насочените спотове, осветяващи картини и скулптури през деня, без да заслепяват посетителите, но и без да оставят сенки в помещенията. Ярките аварийни светлини придаваха на вътрешността на сградата странен и заплашителен вид — много различен от онова, което би могло да се очаква от един храм на изкуството.