Дейвид Балдачи - Няма покой за мъртвите

Питър Хюсън отново преглътна. Какво не би дал в този момент за още една чаша бърбън! Той облиза устни и си помисли за децата на Роузмари — Лейла и Бен, които си бяха у дома с гледачката, и за това, което щеше да им каже по-късно. „Горката ви майчица.“ Той погледна към сестра си и си припомни как винаги се бе грижила за него, Роузмари Грижовната, както й викаше още от едно време. Усети как по тялото му премина електрически ток. Тя и сега изглеждаше като загрижената по-голяма сестра, сдържана и уверена. Моята пълна противоположност , каза си той, преглътна отново и улови погледа й.

Директорът на затвора зае позиция до главата на Роузмари.

Свещеникът, застанал леко встрани, я попита:

— Имаш ли нещо да кажеш?

Тя погледна отново към хората зад прозорците и видя окръжния прокурор и съдийката… онези, които не се спряха пред нищо, за да постигнат справедливост.

Справедливост?

О, колко неща имам да кажа…

Сигурно бе кимнала, защото от тавана към устата й се спусна микрофон.

Но Роузмари Томас затвори очи и си представи детската си стая, видя майка си, коленичила до леглото.

— Приспи ме, Господи…

Чу собствения си глас, усилен от микрофона, и усети нечия длан върху китката си; за миг си представи, че е на майка й, макар че знаеше, че беше на свещеника.

— … ако умра, преди да…

Ала изведнъж думите й бяха лишени от смисъл — защо „ако“?

Роузмари се опита да изтрие всичко от съзнанието си, но образите на децата й я заливаха като снимки, накиснати в проявител — красиви, невинни лица — и тя, без да иска, си помисли, че никога повече нямаше да ги види, нямаше да ги дочака да пораснат, да завършат колеж, да се оженят и да й народят внуци. И въпреки усилията й да се въздържи от гърлото й се изтръгна сподавено ридание.

Мелиса Франклин Форест го чу и потръпна. Тя бе вперила поглед в една точка над главата на Роузмари, където нямаше опасност да срещне нечий поглед, но сега, като долови звука и видя сълзите, стичащи се по лицето на Роузмари, усети как собствените й очи се насълзяват.

Бе отдала повече от половината си живот на съдийската професия и се смяташе за справедлив и безпристрастен съдия. Кандидатирала се бе неведнъж за преизбиране, но точно сега имаше усещането, че всичките добрини, които бе извършила, бяха зад гърба й, че това беше делото, с което щяха да я запомнят, присъдата, която щеше да я преследва до края на живота й.

Тя не бе имала намерение да бъде сега тук, нямаше никакво желание да присъства на екзекуцията, но от кабинета на губернатора бяха настояли. И сега тя въртеше тънката златна халка на пръста си, като се опитваше да диша нормално, макар че й се виеше свят и сърцето й биеше като чук в гърдите.

Ако не беше проявила прекалена снизходителност към онзи изнасилвач, ако не го бе пуснала на свобода да насилва още жени и ако въпросното дело не предхождаше непосредствено това на Роузмари Томас…

Но тя бе пуснала изнасилвача на свобода и въпросното дело се бе случило точно преди делото на Томас…

Съдия Форест си наложи с усилие на волята да погледне Роузмари, ремъците, които пристягаха тялото й към количката, иглите във вените й, през които всеки момент щеше да потече отрова, и си помисли: Сега и аз съм убийца.

Роузмари усети как хладният солен разтвор плъзна по вените й.

И тогава директорът на затвора си свали очилата, наклони глава на една страна към огледалото на стената и Роузмари разбра, че това беше сигналът, че екзекуцията може да започне.

Зад огледалното стъкло екзекуторът приведе процеса в действие.

Първо натриев тиопентал, бързодействащ барбитурат с обезболяващо действие. После петдесет милиграма павулон за отпускане на мускулите, който да парализира диафрагмата и да преустанови дишането й. И накрая — калиев хлорид за спиране на сърдечната дейност.

Свещеникът на затвора отново я попита дали има да каже нещо, но Роузмари поклати глава, докато устните й мълвяха беззвучно: „… дори да тръгна през долината на сянката на смъртта, аз няма да усетя страха…“.

Тя преглътна и усети горчивина в основата на езика, думите се спряха в гърлото й; лекото парене, което бе почувствала по ръцете си, прерасна в изгарящ огън, тялото й се тресеше, мяташе се, от гърдите й се изтръгваха мощни хрипове, тя се давеше.

— О, господи! — Бел Макгуайър закри лицето си с ръце. — Какво става?!

Завесите набързо бяха дръпнати. Но Бел и останалите чуваха стоновете и писъците дори през стъклото.