Джонатан Келерман - Екзекуцията

— Този път си взел нож.

— Разбира се.

— Трябваше да бъде извършено с нож, нали?

— О, да.

— Защото…

— Взаимност… Синхрон. Те ме разрязаха и аз ги разрязах.

— Има логика — отбелязах аз.

— Има съвършена логика. Защото за да си припомня всичко, само трябваше да се опитам да докосна пръстите на краката си или да направя коремна преса. Веднага чувствах болката в гърба. Или като се замислех за „Скандал в посолството“ и какво можеше да бъде. — Мъскадайн присви очи. Приближи се до стъклото и добави: — Казаха, че човек се нуждае само от един бъбрек и мога да изкарам сто години. Но да имам само един ме прави уязвим. Ами ако се разболея от нещо и загубя и него?

— И така, беше време да накараш Манди да се почувства уязвима.

— Не да се почувства, а да бъде.

— Да бъде — повторих аз. — И какво стана после?

— Тя намокри гащите. Госпожица Шикозна курва. Завързах я с ластиците от багажника на велосипеда, които бях донесъл, и започнах да я разпитвам. Тя твърдеше, че някаква професорка по психология от университета я е наела, за да ме свали и да ми сипе приспивателно в питието, но не знаела защо. Сякаш това я оправдаваше. Попитах я коя професорка и тя се опита да премълчи името. Закрих устата й и запуших носа, както бях направил със сервитьорката и тя изплю камъчето. Името ми беше известно, защото коя друга професорка по психология ме мразеше.

— Каза ли ти откъде познава Дивейн?

— Да. Дивейн я наела.

— За секс?

— Тя го нарече игри. Двете с Хоуп си падали по извратени неща — завързване. Хоуп я видяла да танцува някъде в Сан Франциско и я свалила. Перверзно, нали? Такава покварена интелектуалка !

— И какво стана после?

— Развързах я и й благодарих за откровеността. За да я обезоръжа психологически. Изведох я навън, пред къщата и й казах, че ще я пусна, ако си държи устата затворена. Тя изглежда изпита такова облекчение, че ми благодари и се опита да ме целуне, показвайки езика си. Това ми напомни как ме беше целунала в колата, преди да изгубя съзнание. На улицата нямаше никой и я наръгах с ножа.

— Къде?

— Първо в сърцето, защото бяха разбили моето сърце, ограбвайки тялото ми и цялото ми бъдеще. После между краката, защото бе използвала оная си работа, за да ме улови в капана. Оставих я да се свлече на земята, обърнах я и я наръгах в гърба. Точно както бе направила с мен. Над бъбрека. — Той протегна ръка към кръста си и трепна. — По-рано не знаех къде се намира бъбрекът.

— Още ли те боли? — попитах аз.

— Когато седя. Колко време ни остава?

— Десет минути. И така, научи от Манди името на Хоуп и дойде време да се погрижиш и за нея.

— Точно така.

— И използва същата схема на наръгване с нож — сърцето, влагалището, гърба.

— Абсолютно. Единствената разлика беше, че Хоуп опита да се съпротивлява. Не че това й помогна, но целият ме изцапа с кръв. Исках да изтръгна от нея името на шибания хирург, но се страхувах, че тя ще се отскубне от мен и ще се развика, затова я убих.

— Как научи името на хирурга?

— Миналата седмица, когато онова момче го нападна. По новините казаха, че познавал Дивейн. Веднага включих и събрах две и две. Започнах да го следя и получих премия. Открих Пънкаря.

— Кейси Локинг.

— Другият ми съдия . Не бях сигурен дали участва в заговора, но го подозирах, защото той се подмазваше на Дивейн. Щом разбрах, веднага предреших съдбата му. Взех папката му от факултета по психология и научих адреса му. Вече знаех къде живее Крувич, защото го видях там с пънкаря. Къщата горе на Мълхоланд. И започнах да следя Локинг.

— Запазвайки Крувич за десерт.

— Точно така.

— Разкажи ми за Локинг.

— И с него беше много лесно.

— Но вероятно по-трудно за изиграване.

— Определено… Докъде бях стигнал?

— До Локинг.

— Проследих го до дома му, влязох вътре и го застрелях.

— Защо го уби с пистолет, а не с нож?

— Поради три причини — отговори той, доволен от въпроса. — Първо, знаех, че ченгетата са надушили нещо и не исках да бъде очебийно, че един и същ човек е очистил него и момичетата. Второ, наръгването с нож беше за жените. И трето, вече се бях отървал от ножа.

— Как?

— Хвърлих го от пристана край Санта Моника.

— Можеше да си купиш друг.

Той се ухили.

— Нали съм гладуващ актьор.

— А снимките, наредени около тялото на Локинг?

— Още една премия. Да покажа на света каква е била Дивейн. Какви бяха всичките. Можете ли да повярвате, че са правили такива неща? Пълна извратеност.