Джонатан Келерман - Екзекуцията

Полицаят се намръщи и отново се обърна към стената.

— Още ли ти е трудно да говориш за това? — попитах аз.

— Да… Сякаш ме ударихте с чук по главата. Основното беше постановката . Онова шибано изслушване пред комитета.

— Кръвната проба.

— Точно така. Неизвестно защо, Дивейн ме мразеше в червата. Още тогава трябва да е решила да открадне бъбрека ми. Невероятно, нали? Досущ като лош сън. Месеци наред ходих като в кошмар.

— Разкажи ми за това.

— За кошмара ли?

— Всичко. Като започнеш с Манди.

— Манди — повтори той. — Манди. Проститутката. Каза ми, че името й е Дезире.

— Познаваше ли я, преди да я срещнеш в клуб „Нан“?

— Не, но познавах стотици като нея.

— Откъде?

— Жените на Лос Анджелис.

— Сваляше ли те?

— Сигурно. Но тогава мислех, че аз я свалям.

— Къде стана това?

— В клуб „Нан“.

— Често ли ходеше там?

— Един-два пъти в седмицата. Посещавах вечерни курсове по актьорско майсторство в Брентуд и на връщане минавах по Сънсет. Понякога се отбивах и изпивах по една бира. Сигурно са ме наблюдавали. Причакали са ме.

Той започна да плаче и закри лицето си с ръце.

— По дяволите. Да бъда жертва … Насилието.

— Неприятно — съгласих се аз.

— Отвратително.

Мъскадайн вдигна глава.

Кимнах.

— Унижението — добави той. — Накараха ме да се почувствам евтин. Не бих се отнесъл дори с куче по този начин.

Оставих го да се успокои.

— И така, влезе в клуб „Нан“ и видя Манди… Дезире… и…

— Тя беше на бара. Погледите ни се срещнаха. Усмихна се, наведе се и ми показа гърдите си. Разкошни цици. Приближих се до нея и седнах. Побъбрихме и се преместихме на отделна маса. Купих й питие, взех си още една бира и разговаряхме. После тя сложи ръка на коляното ми и каза, хайде да отидем у нас. — Той се ухили. — Това ми се е случвало и преди.

— Отидохте ли у тях?

— Не стигнахме дотам. Тя трябва да е изсипала нещо в бирата ми, защото последното, което си спомням, беше, че се качих в колата си и тогава… Господи, още не мога да си представя, че ме прецака така!

Широките му рамене потрепериха.

Играеше ли някаква роля? Може би да, може би не.

— И какво стана после, Рийд?

— Свестих се в уличка на една пряка от дома ми. Чувствах непоносима болка в гърба и усещах вонята на боклук.

— В колко часа беше това?

— Около четири сутринта. Още беше тъмно. Чувах плъховете и долавях миризмата на отпадъци… Изхвърлиха ме като боклук!

Поклатих глава.

— Невероятно!

— Като в роман на Кафка. Опитах се да стана. Не можах. Гърбът ме болеше адски силно. Пулсираща, тъпа болка, точно над хълбока. И ме стягаше — сякаш там бе опънат ластик. Протегнах ръка и напипах нещо — марля. Бях увит в превръзки. Като мумия . Сетне и ръката ми започна да пулсира. Успях да навия ръкава си и видях черно-синя следа — убождане от спринцовка. Отначало помислих, че са ми инжектирали наркотици, макар да нямах представа защо. По-късно осъзнах, че е било упойка. Виеше ми се свят. Повръщаше ми се. Започнах да драйфам. Накрая успях да се изправя. Стигнах някак до апартамента си и се стоварих в леглото. Спах цял ден. Когато се събудих, пак бях в унес. Болката беше непоносима и знаех, че имам температура. Отидох до безплатната поликлиника. Докторът махна превръзката и се стъписа. Как съм могъл да вървя в това състояние? После ми обясни, че са ме оперирали. Уплаших се. Даде ми огледало, за да видя шевовете.

Мъскадайн поигра още малко с косите си, потърка очи и поклати глава.

— О, човече! Беше като… Нямате представа. Какво насилие! Хичкок! Докторът ми разправя, че са ме оперирали, а аз… — това е невъзможно. Сигурно е помислил, че съм откачен.

— Хичкок — повторих аз.

— Класическият сюжет: невинният пострадва. Само дето не казаха на главния герой. Импровизираха със звездата.

— Ужасно — съгласих се аз.

— Повече от ужасно. Сетне започнах да си припомням разни неща. Дезире-Манди. Качихме се в колата. Тя се наведе да ме целуне. Тласна езика си чак в гърлото ми. После ми причерня пред очите и — край… Докторът ми каза, успокой се, човече, имаш температура. По-добре отиди в болница.

— Каза ли ти лекарят каква операция са ти направили?

— Попита ме дали съм болен от бъбреци и когато казах, че не съм, ми направи рентгенова снимка. И тогава ми каза.

— Отиде ли в болница?

— С какво? Нямам здравна осигуровка.

— А в областната?

— Не. Там е истински зверилник… Пък и не исках да има повече документация. Не желаех да ходя никъде. Защото вече мислех.