Джонатан Келерман - Екзекуцията

— Добре, миличка.

Емерсън се опита да сложи ръка на рамото й, но Теса отстъпи назад. В сините й очи се четеше безпокойство. Той отключи вратата и я пусна да излезе.

В помещението за персонала Емерсън набра външна линия и й даде слушалката. И двамата наблюдавахме, докато Теса набираше номера.

— Мамо? Къде е Роби? Сигурна ли си? Отиди да провериш… Моля те, мамо. Направи го!

Тя зачака, като подръпваше косите си, мигаше, кършеше рамене и пристъпваше от крак на крак.

Емерсън я гледаше със смесица от състрадание и интерес.

— Сигурна ли си? Провери ли дали диша ? Какво? Говоря сериозно… От помещението за персонала. Той ми позволи. Тук е, да. Не… Не съм уморена… Четях. Какво… Да, скоро… Сигурна ли си, че е добре? Мамо? Знам… Съжалявам, мамо. Съжалявам за безпокойството. Какво?… Да, благодаря. Грижи се за него. Пази го… И аз те обичам.

Теса остави слушалката. Въздъхна. Наведе глава. После ни погледна.

— Сега мога да се върна в стаята си.

Влязохме и аз казах:

— Роби беше козът, който Мъскадайн използваше срещу теб. Заплаши те, че ще убие Роби, ако не се откажеш от обвиненията си на изслушването.

Тя ме погледна с уважение.

Кимна.

Не зададох следващия въпрос: защо не каза на полицията?

Знаех отговора. И преди беше казвала на полицията, но винаги я бяха отпращали като лъжкиня.

Неговата дума срещу нейната.

— Той вече не може да направи нищо на Роби — продължих аз. — Не може да стори зло никому.

Искаше ми се да бях сигурен. Едва ли не се надявах да пуснат Мъскадайн на свобода, за да може Големия Мики да упражни своето правосъдие… Господ да ми е на помощ.

Теса се прегърби и отново започна да плаче.

Емерсън й даде носна кърпа и отстъпи назад.

Болката беше отразена в очите й, но той издържаше.

Поне можех да разчитам на него.

Накрая тя спря и каза:

— Той я уби заради мен.

— Категорично не — заявих аз. — Това няма нищо общо с теб. Било е между Мъскадайн и професор Дивейн.

— Бих искала да го вярвам.

— Ще повярваш, когато излязат фактите.

— Роби.

— Ти си защитавала Роби. За твоя сметка.

Теса не отговори.

— Професор Дивейн знаеше ли за заплахата?

Тя поклати глава.

— Не можех… Не исках… Тя ме разбираше, но не исках да забърквам никого в моите истории.

— Но си й казала, че те е завързал.

Продължително мълчание. Сетне бавно поклащане на главата. И неочаквано Теса ме стъписа с внезапна, лъчезарна усмивка. И Емерсън не беше подготвен за това.

— Какво има, Теса? — попита той.

— Значи съм мъченица — отговори тя. — Най-после.

Карах по тихите улици и си представях как е станало.

Мъскадайн я омайва. Държи се добре — дори учтиво. Докато влязат в апартамента му.

Сетне се променя.

Хваща я.

Завързва я.

Тя казва на Хоуп.

Хоуп я изслушва — спокойно и състрадателно.

Но историята означавала много повече за нея, отколкото само поредното изнасилване.

Дивейн намразва Мъскадайн. Замисля се за него — едър и силен.

Здрав.

Хубав, голям бъбрек, повече от достатъчен, за да пресява мръсотиите от съсухреното тяло на човека, който я смята за своя дъщеря.

Страхотно.

Идеално.

Да я завърже.

Хоуп е знаела какви чувства е изпитвала Теса.

Макар че не й казала.

Съпричастността има граници.

Роналд Остър беше твърде млад, за да е толкова циничен. Вероятно двайсет и осемгодишен, с къдрава, яркочервена като пламък коса и обсипан с лунички, той имаше коремче и беше облечен в син костюм, един размер по-малък за него. Срещнахме се пред областния затвор, близо до дългата опашка от жени, която се образуваше всяка сутрин. Чакаха да посетят затворниците. Някои ни погледнаха, но Остър не им обърна внимание. Изгледа ме продължително и изпитателно и продължи да пуши цигарата си.

— Променихте решението си, така ли? — попита той.

— Адвокатът ми каза, че може да ме задължите. Щом ще си губя времето, по-добре да ми платят.

Остър не откъсваше очи от мен.

— И като стана дума за това — продължих аз, — хонорарът ми е триста седемдесет и пет долара на час. Ще ви изпратя сметката и очаквам да ми платите до трийсет дни. Очаквам и договор до три дни.

Дадох му визитната си картичка.

— Всичко се свежда до парите, а? — попита той, опипвайки джоба на костюма си.

— Предпочитам да не го правя, но щом се налага, със сигурност не е от любов към клиента ви.

Роналд Остър стисна цигарата между пръстите си.

— Нека да изясним нещо, докторе. От сега нататък, ако ще работите за някого по този случай, това ще бъде само за моя клиент. Всичко, което той и аз ви кажем, попада под компетенцията на терапевтичната поверителност. Включително този разговор.