Майкъл Ридпат - Хищникът

— Добре. Мисля, че не е разбрал посланието ни. Затова действай и направи това, което е необходимо. След това вземи самолет за Париж. Ще се видим там в неделя.

— Разбрано.

Още обаждания. До секретарката, за да резервира полет до Париж. До един от по-амбициозните вицепрезиденти, за да му съобщи, че вече работи върху сделката с „Неткоп“ и трябва незабавно да отиде до офиса на адвокатите. Човекът страшно се зарадва. Червена точка пред Сидни. После обаждане на самия Сидни Стол с обяснението, че Ерик е чул слух за сливане на големи европейски телекоми и трябва да замине незабавно. На Стол очевидно не му стана приятно, но не можа да възрази нищо. Конфликтът на интереси щеше да е твърде явен, ако накараше Ерик да остави тази възможност заради сделка, в която Стол имаше лични инвестиции. Ерик се намръщи, докато разговаряше с него. Никога не бе безопасно да се будалка Стол. Но нямаше друг избор.

Накрая се обади на Каси и за пореден път провали плана им за уикенда да излязат с яхта в морето. Каси го прие добре. Ерик се усмихна. Тя беше чудесна жена.

Крис паркира колата на най-близкото свободно място до апартамента си — на петдесет метра от входа — и помъкна чантата си. Мислеше нервно за срещата си с Иън след час. Опитваше се да не обръща внимание на страха. Иън не можеше да направи нищо в пълната с хора кръчма. Всъщност беше трудно да гледа на него като на физическа заплаха. Като на манипулатор, да. Като на коварно, лъжливо, интригантско копеле. Но не и като на хладнокръвен убиец.

Но Алекс и Ленка бяха мъртви, и двамата. А самият той бе получил предупреждение.

Огледа улицата и в двете посоки, преди да отключи входната врата на сградата. Нищо подозрително — само един петдесетинагодишен мъж разхождаше кучето си и една измъчена майка теглеше две опъващи се деца към Хийт. Никой не го чакаше на стълбите и апартаментът му си беше заключен точно както го бе оставил. Той влезе, хвърли нещата си, сложи чайника да ври и прослуша съобщенията на телефонния секретар. Имаше едно от Иън.

— Съжалявам, не мога да дойда по обяд. Трябва да замина за Париж. Ще ти се обадя другата седмица.

Крис намери мобилния номер на Иън и го набра. Той отговори.

— Ало?

— Иън? Обажда се Крис.

— О, здравей, Крис.

— Къде си?

— На летище „Хийтроу“.

— Виж, налага се да те видя.

— Да. Съжалявам за днес. Но можем да го направим в края на другата седмица. Ще ти се обадя веднага щом се върна.

— Защо заминаваш така внезапно за Париж?

— Голяма сделка. Трябва да действаме бързо. Научих го късно снощи.

— Но днес е събота!

— Сделката си е сделка. Пращат ме и трябва да отида.

Това беше подозрително. Хора в корпоративните финанси като Ерик можеха да работят през целия уикенд, но Иън беше предимно търговски посредник. А те работеха от понеделник до петък. Или поне беше така, докато Крис работеше в „Блумфийлд Уайс“.

— Трябва да говоря с теб, Иън. Мога да тръгна сега с колата към „Хийтроу“.

— Полетът ми е след двайсет минути.

— Не можеш ли да хванеш по-късен?

— Не. Имам среща в Париж. И без това ще бъде достатъчно напрегнато.

По дяволите!

— Кога ще се върнеш?

— Не мога да ти кажа. Ще зависи от това как тръгне сделката. Най-рано в края на следващата седмица. Аз ще ти се обадя.

— Иън…

— Викат пътниците. Ще ти се обадя, като се върна.

Крис затвори телефона с мисълта, че не вярва на нито една дума на Иън.

Полетът на Иън до Париж беше ужасен. Той се потеше — или отоплението в самолета бе много силно, или имаше някаква друга причина. Ерик беше прав — щеше да е в по-голяма безопасност в Париж. Крис едва ли щеше да дойде да го търси там. Иън нямаше представа какво щеше да обясни в офиса в понеделник. Естествено, нямаше никаква голяма сделка във Франция, върху която да работи. Затова пък в Лондон имаше няколко, за които се очакваше да предприеме нещо. Налагаше се да измисли някаква сложна история, за да оправдае пътуването си до Париж. Е, имаше два дни за това.

Той се страхуваше. Страхуваше се от десет години. Положи всички усилия, за да прикрие страха си, да го забрави, да го рационализира, но той винаги си оставаше под повърхността. И сега, след смъртта на Ленка, се прояви открито.

Потърси малкото пакетче в джоба на сакото си. За пръв път вземаше малко със себе си в чужбина. Досега винаги спазваше правилото да не пренася наркотици през граница. Но в днешно време пътуването от Лондон до Париж не беше опасно. Единствените проверявани хора, които бе виждал, бяха мургави мъже с мустаци и кожени якета, които сякаш носеха на челата си татуировка „контрабандист“. Той нямаше да има проблеми. Носеше достатъчно, за да му стигне до края на следващата седмица.