Майкъл Ридпат - Хищникът

Когато колата забави ход зад жълтото такси отпред, Ерик вдигна очи от „Уолстрийт Джърнъл“ и си погледна часовника. Шест без двайсет. Трябваше да бъде в офиса на адвокатите си в центъра на града в без петнайсет. Щеше да закъснее. Вероятно много, тъй като бе петък вечер, а се намираше само на половината път дотам. Неприятно. Във всеки случай, ставаше дума само за незначителна сделка. Продаваше се някаква компания, наречена „Неткоп“, която произвеждаше приспособления за интернет. Единствената причина, поради която не бе възложил сделката на някой по-младши от фирмата, беше, че самият Сидни Стол бе инвестирал в компанията. Сидни щеше да е доволен, ако Ерик успееше да постигне добра цена за „Неткоп“. А също и Ерик. Това му беше работата. От компанията се интересуваха трима големи производители на телекомуникационно оборудване. Единият предложи четиристотин милиона долара, но Ерик бе сигурен, че може да постигне поне двойно по-голяма сума и може би дори милиард, ако успее да ги накара да наддават.

Колата се придвижи още шест метра напред.

— Няма ли начин да се измъкнем от задръстването? — попита той.

— Нищо не можем да направим — отговори дебелият шофьор, който изглеждаше напълно доволен да прекара петъчната си вечер приведен над кормилото сред задръстванията на Манхатън.

Ерик въздъхна, но реши да не спори. Тери щеше да направи нещо. Но в момента го нямаше.

Той се върна към юридическите документи на коленете си. Стъмваше се и буквите на гъстия шрифт започнаха да се сливат. Той разтри очи и запали лампата в купето. Можеше да работи много и обичаше да работи, но се получаваше така, че работеше непрекъснато. А се тревожеше и за онази, другата работа.

Клетъчният му телефон позвъни. Ерик въздъхна. Проклетият телефон никога не спираше.

— Ерик Асл.

— Ерик, обажда се Иън.

Ерик остави документите на седалката. Иън явно бе разтревожен.

— Какво има?

— Крис иска да се срещнем.

— И?

— Каза, че открил нещо в Америка, за което иска да разговаряме.

Пулсът на Ерик се ускори.

— Каза ли какво?

— Не. Ти срещна ли се там с него? Каза ли ти, че е открил нещо?

— Видяхме се — отговори Ерик. — Не беше открил нищо особено. Знае за Алекс и наркотиците. Но когато го видях, не беше направил връзка със случилото се с Алекс, да не говорим за Ленка.

— Разговарял ли е с Маркъс Луброн?

— Не знам. Имаше такова намерение. Но се надявах, че може да промени решението си.

— Може би е говорил с Маркъс. — Иън говореше развълнувано. — Може би Маркъс му е разказал всичко.

— Успокой се, Иън — каза Ерик. — Не знаем какво е казала Ленка на Маркъс. Даже не знаем дали Крис се е срещнал с Маркъс. И ако го е направил, ние не знаем какво е казал Маркъс. — Той спря, за да помисли. Можеше да чуе учестеното дишане на Иън. — Кога ти се обади Крис?

— Преди няколко часа.

— И кога трябва да се срещнете?

— Утре по обяд.

— Мисля, че ще е най-добре, ако не отидеш.

— Но ако не отида, той ще ме намери.

— Тогава защо не заминеш някъде?

— Да замина?

— Да. Отиди в чужбина. Във Франкфурт. В Париж. Просто замини някъде. Кажи му, че ще се видите, когато се върнеш. Така ще спечелим малко време.

— Но утре е събота!

Ерик затвори очи. Боже, как хленчеше този човек!

— Иън. Истинските мъже работят и в събота. Просто му кажи това, което ти казах.

— Ти какво ще направиш?

— Не знам — отговори Ерик. — Но ще измисля нещо.

— Ерик, не прави нищо прибързано.

— Казах, че ще измисля нещо. Знаеш ли какво? Замини за Париж. Обади ми се, когато пристигнеш. Най-добре да се срещнем там. — Той замълча за няколко секунди, за да обмисли нещата. — Ще закусваме заедно в хотел „Джордж Пети“ в неделя. — После натисна червения бутон на телефона си и Иън вече го нямаше.

Ерик гледаше тълпата и колите и мислеше. Въпреки внимателно култивираната си британска арогантност Иън беше слаб. А Крис бе непоколебим. Ерик трябваше да действа. Отново.

Натисна един номер в паметта на телефона си. Свързването отне няколко секунди. Гледаше дебелия врат на шофьора. Той беше глупав, но Ерик не искаше да рискува. Може би вече бе казал повече неща, отколкото трябваше, в разговора си с Иън. Този път щеше да е по-внимателен.

Отзоваха се на обаждането след първото позвъняване.

— Да.

— Тери?

— Да.

— Къде си?

— В Кеймбридж.

— Къде е нашият човек?

— С нашето момиче.

Дори да улови лека нотка на подигравка в гласа му, Ерик не й обърна внимание.