Стивън Ледър - Госпожа Мафия

— Главен инспектор Франк Уелч и главен инспектор Брадли Кейн за разпит на затворника Шон Кели — каза другият детектив, показвайки своя документ на служителя. — Чакат ни.

— Губим си времето, това правим.

— За бога, Франк, повтаряш като развален грамофон. Изслушай човека, после прави каквото искаш.

Уелч не проговори повече. Двамата влязоха в една стая за разпити, където вече ги чакаше едър мъж около трийсетте. Бе започнал да оплешивява, имаше нос на боксьор, дебел врат и единият му преден зъб липсваше. Той погледна надменно двамата детективи.

— Някакъв тютюн? — попита с бирмингамски акцент.

Кейн му хвърли кутия „Силк кът“.

— Шон, това е главен инспектор Франк Уелч от столичната полиция. Минал е доста километри и времето тук никак не му харесва, затова давай по-бързо по същество. Разкажи му каквото каза на мен.

Кели изтръска една цигара, лапна я и вдигна вежди. Кейн извади запалка и му я поднесе. Кели издиша облак дим към тавана, погледна хладно Уелч и заяви:

— Аз убих Престън Сноу.

— Как пък не! — избухна Уелч.

— Франк… — опита да го успокои Кейн.

— Застрелях го два пъти. Първо в гърдите. После в главата.

— Глупости!

Кели вдигна рамене.

— Добре. Ако щете, вярвайте.

Той смукна дълбоко от цигарата и се облегна назад.

— Защо? Защо го уби?

Кели вдигна рамене.

— Дължеше ми пари. Не искаше да ми ги върне и разправяше глупости за мен. Налагаше се да му дам един урок, нали?

— И ми разказваш всичко това? Защо?

Кели вдигна отново рамене.

— Да не ми тежи на съвестта.

— Хайде бе. Прекарал си по-голяма част от живота си в затвора. Въоръжен грабеж, тежки телесни повреди, кражба, ти си закоравял престъпник, Кели, нямаш съвест.

Кели го изгледа; бавно вдигна ръкава си, за да покаже татуировка на разпнатия Христос.

— Започнах нов живот — заяви. — Видях божествената светлина.

Уелч изсумтя и се обърна към Кейн:

— Лъже. Тери Грийн е убил Сноу. Имахме свидетел, веществени доказателства.

— Да — ухили се Кели, — ама не сте намерили пистолета, нали?

Уелч застина. Присви очи и се втренчи в затворника.

Кели се ухили по-широко.

— Двайсет и втори калибър. Серийният номер е изтрит, но можеше да проверите по куршумите. У вас са, нали? Извадили сте ги от онази мърша, преди да я заровите.

Уелч усети, че му прилошава, но запази спокойно изражение; седна срещу Кели.

— Вече ви стана интересно, а, главен инспекторе? — каза затворникът; наведе се към него. — Нали знаете канала, който минава през Риджънтс парк? Отива към шлюзовете в Камдън. Покрай него има алея. Много приятна за вечерни разходки. Последният мост преди шлюзовете. Потърсете под него. — Той се облегна назад и загледа самодоволно Уелч; после вдигна бавно ръце. — Слава на Господ.

Сам слезе с ескалатора и зави наляво по перона на метрото. Според електронното табло следващият влак пристигаше след две минути. Тя погледна часовника си и се оттегли в дъното на перона. Там имаше четири седалки, малки пластмасови столчета с метални рамки, направени така, че бездомниците да не могат да спят на тях. Там седеше само един човек и Сам се настани до него. Тя носеше миналия брой на „Ивнинг Стандарт“, постави го в скута си със заглавната страница нагоре.

Мъжът до нея погледна вестника. Беше около четирийсетте, с прошарена кестенява коса и носеше зелен анорак и черно поло.

— Този вестник е от вчера — отбеляза той.

— Да, знам.

Двама японски туристи минаха наблизо, разговаряха оживено и разглеждаха план на Лондон.

— Вътре имаше една интересна статия, която не можах да прочета — продължи непознатият. — За коли.

Сам му подаде вестника.

— Моля.

Мъжът го взе. Вътре имаше плик. Той го отвори скришом и прокара пръст по пачката банкноти от по петдесет лири.

— Мислех, че няма да ви потрябвам. След като Тери е вътре…

— Тери иска всичко да протече според уговорката. И двете коли са мерцедеси, номерата им са в плика.

Мъжът затвори вестника. От тунела стана течение от наближаващия влак. Непознатият се изправи.

— Предупредете ме кога идвате. За да уредя дежурствата.

Влакът спря и изсипа цяла тълпа; непознатият се качи, без да поглежда назад.

Сам остана на седалката и изчака влакът да потегли. Мъжът, на когото току-що бе дала две хиляди лири, беше висш служител на митницата в Дувър. Той щеше да уреди безпрепятственото преминаване на колите с фалшивите пари през границата. Тери бе обяснил на Сам как и къде да се извърши плащането, беше я предупредил да напише номерата на колите върху плика и да не се обръща към митническия служител по име. Всичко, дори разговорът за стария вестник, бе предварително планирано. Влакът се скри в тунела и Сам въздъхна. Чувстваше се като марионетка, управлявана от Тери. Усещането не беше приятно. Тя стана и се запъти към ескалатора.