Стивън Ледър - Госпожа Мафия

Уелч го изгледа презрително.

— Недорасло адвокатче.

— А можем да разкажем и на пресата — допълни Джейми. — И в двата случая шефовете ви ще искат обяснения за държането ви.

Уелч впи поглед в Джейми, но той не мигна. Сам изведнъж се почувства страшно горда със сина си. Уелч стисна зъби, обърна се към надзирателите и Тери, които се хилеха подигравателно.

— Какво зяпате? — изкрещя детективът. — Вкарвайте го в микробуса. Веднага!

Той извади кърпичка и започна да бърше лицето си.

Надзирателите вкараха Тери в микробуса.

— Горе главата, любов моя! — извика той, преди вратата да се затвори.

Въоръжените полицаи се прибраха в микробуса си; Уелч и Симсън се запътиха към своята кола.

Триша обърна гръб на микробуса и тръгна към лексуса, където Макинли чакаше до отворената врата.

Джейми и Сам останаха на местата си, докато микробусът се скрие от поглед. Тя разроши косата му.

— Благодаря, Джейми.

— Копелета.

— Хей. Що за език?

Джейми се усмихна и я прегърна.

— Нямам търпение да стана адвокат. Не можеш да си представиш колко са забавни на свидетелската скамейка.

Отидоха прегърнати при лексуса.

Сам беше решила да не прави никакъв прием. Не го смяташе за редно, след като Тери не можеше да присъства. Пък и гостите щяха да са твърде малко.

Макинли ги закара вкъщи. Триша и Джейми слязоха, но Сам остана в колата.

— Къде отиваш? — попита сърдито Триша.

— Имам малко работа, слънчице. Няма да се бавя.

Триша се врътна и тръгна сърдито към къщата.

— Ще поговоря с нея — обеща Джейми.

— Защо не направиш, както правехте като деца? — предложи Сам. — Да й завреш главата в тоалетната чиния и да пуснеш водата. — Потупа сина си по гърба. — Няма да се бавя. Кога трябва да тръгваш?

— Към пет. Бих искал да остана, но имам да уча.

Сам му изпрати въздушна целувка и Макинли потегли. Сам го накара да я закара до Лора и запали цигара.

Завесите на долния етаж бяха спуснати и Сам звъня продължително, докато отвътре не се чуха стъпки. След малко вратата се отвори, но остана закачена на веригата.

— Лора? На каква се правиш?

— Мамо, не може да влезеш — проплака Лора.

— Трябваше да дойдеш.

— Знам. — Лора заплака. — Съжалявам.

— Пусни ме, скъпа. Хайде.

— Не мога, мамо. Съжалявам. Моля те, върви си.

Лора понечи да затвори, но Макинли бързо протегна крак и подпря вратата.

— Послушайте майка си — каза тихо.

Лора се обърна и изчезна по коридора. Макинли погледна Сам и тя кимна. Той опря рамо във вратата и натисна силно. Дървото около планката на веригата се разби на трески и вратата се отвори. Макинли се отдръпна, за да направи път на Сам.

Лора лежеше по очи на дивана в хола и плачеше. Сам седна до нея и я погали по главата.

— Какво има? — попита. — Защо плачеш?

— Исках да дойда, мамо. Наистина.

— Знам.

— Той каза, че не може. Каза, че ако дойда… той ще…

Гласът й се загуби в хлипове. Сам я накара да се обърне по гръб. Лора я погледна, лицето й бе обляно в сълзи. Носът й беше одраскан, на врата й имаше синина.

Сам закри устата си с ръка.

— О, господи, Лора!

— Той не го направи нарочно, мамо. След това наистина съжаляваше.

Сам погледна Макинли, който стоеше на вратата със скръстени ръце.

— Искате ли да се погрижа за това, госпожо Грийн? — попита той.

Лора го погледна, изведнъж осъзна какво иска да каже.

— Мамо, не!

Сам я погали по врата. Натъртването беше прясно, кожата — още червена на места.

— Не можеш да му позволяваш да продължава така, Лора.

— Мога да се справя, мамо. Наистина.

— Госпожо Грийн? — настоя Макинли.

Сам му се усмихна в знак на благодарност, но поклати глава. Лора пак заплака и Сам я прегърна.

— Това е само загуба на време — изръмжа Франк Уелч, докато вървеше от колата си към вратата на затвора.

— Франк, само ти предадох какво твърдеше той — настояваше спътникът му, главен инспектор, леко прегърбен мъж около петдесетте, с къса бяла коса.

Уелч вдигна яката си, за да се защити поне малко от ситните капки, носени от студения вятър.

— Винаги ли вали в Манчестър? — попита. — Последния път пак беше така.

— О, това ли? Смятаме го за хубаво време.

Другият детектив натисна едно копче и след няколко секунди металната врата на затвора се отвори с бръмчене. Двамата влязоха.

— Пълни глупости — повтори Уелч.

— Не се сърди на вестоносеца, Франк. Ако не аз, друг щеше да ти предаде новината.

Уелч изсумтя и показа служебната си карта на рецепцията.