Стивън Ледър - Госпожа Мафия

Анди Макинли стоеше наблизо с черен костюм и черен шлифер, със събрани отпред ръце, присвити рамене и вирната брадичка, сякаш пазеше пред някой нощен клуб.

Сам, Джейми и Триша също бяха облечени в черно и носеха дебели палта заради студа. Небето бе почти бяло, мразовит вятър въртеше сухи листа и хартийки из гробищния парк.

Викарият се показа на вратата на църквата. Беше около шейсетте, с буйна бяла коса. Червените жилки по носа и бузите му свидетелстваха за нещо повече от обикновена привързаност към алкохола. Сам му кимна.

— Добре — обърна се тя към децата. — Да влизаме.

Едва завърши изречението, когато по алеята с пълна скорост пристигна черен микробус със затъмнени стъкла и спря пред църквата. Задната му врата се отвори и отвътре изскочиха шестима въоръжени полицаи с бронирани жилетки и заеха позиции между гробовете.

Сам се усмихна.

— Това трябва да е баща ви. Винаги си е падал по ефектните изпълнения.

Появи се втори микробус, по-голям от първия и бял, с надпис „Секюрикор“. Задната врата се отвори и отвътре излезе един надзирател, последван от Тери. Тери присви очи и опита да вдигне ръка, за да закрие очи от светлината, но беше прикачен с белезници за надзирателя и веригата не беше достатъчно дълга. След него слезе втори надзирател, прикачен за другата му китка. Тери носеше същите дрехи, както в съдебната зала: тъмносиньото сако „Армани“, бяла риза и тъмносиня вратовръзка на жълти райета.

Тримата мъже тръгнаха към църквата. Триша промърмори нещо, но Сам не чу какво точно.

— Здравей, любов моя — усмихна й се Тери.

— Вече си мислех, че няма да успееш — отвърна Сам.

— Не мога да не уважа мама. Здравей, Джейми.

— Здравей, татко.

Джейми се приближи и го прегърна.

Тери смигна на Триша над рамото на сина си:

— Как върви, Триш? Няма ли да прегърнеш стария си татко?

Триша изцъка с език и отмести поглед.

— Всички се държим — отговори вместо нея Сам.

Джейми пусна баща си. Тери видя Макинли и му кимна за поздрав, след това пристъпи към Сам. Протегна ръце към нея, но белезниците му пречеха. Той вдигна очи към надзирателя отляво:

— Какво ще кажете, господин Дюн? Ще ми позволите ли да прегърна жена си?

— Не може, Тери.

Тери кимна към въоръжените полицаи, които оглеждаха постройката. Сам се запита какво ли очакват. Снайперисти? Отряд от наемници в засада? Глупостта на ситуацията я накара да се усмихне.

— Няма къде да бягам — каза Тери.

— Такива са правилата — не отстъпи Дюн. — Съжалявам.

— И може да ви струва работата, нали? — намеси се хладно Сам.

— Не се сърди, любов моя — побърза да я успокои Тери. — Ако не беше господин Дюн, изобщо нямаше да дойда. Хайде да влизаме, че свещеникът почва да нервничи.

Тръгнаха заедно към църквата, Макинли остана най-отзад. Тъкмо стигнаха входа, когато отпред пристигна нова кола, спирачките й изсвириха. Всички се обърнаха да видят кой е. Тери въздъхна дълбоко — на предната седалка седеше Франк Уелч.

— Лешоядите се събират — отбеляза затворникът. — Хайде да влизаме. Чувал съм, че не влизал в църква, да не го порази гръм.

— Това важи само за вампирите — поклати глава Сам.

Влязоха в църквата. Свещеникът бе заел мястото си зад големия дървен аналой със същата изкуствена усмивка, каквато Сам бе видяла по-рано на лицето на госпожа Ханкок в старческия дом.

По лакираните чамови пейки бяха насядали разпръснато десетина души. Джордж Кей вдишваше от инхалатора си. Той остави апаратчето и показа вдигнат палец на Тери. Болногледачката, която се беше грижила за Грейс, също присъстваше, усмихна се сдържано на Сам, която й махна леко. На задния ред три жени около осемдесетте разговаряха оживено. Това бяха бивши съученички на покойницата и преди тя да се разболее, четирите играеха бридж всяка неделя вечер. Това бе първият признак за болестта на Грейс — започна по-трудно да се съсредоточава и забравяше кой какво е обявил. Година след като престана да играе бридж, постъпи в „Оукуд хаус“.

Сам чу бързи стъпки и се обърна. Франк Уелч и вярната му хрътка Симсън нахълтаха в църквата.

Уелч се нахвърли върху Дюн:

— Какво, по дяволите, прави тоя тук?

Той заби показалец в гърдите на Тери.

Дюн го изгледа спокойно.

— Кой сте вие?

Уелч завря служебната си карта под носа му.

— Можеш да четеш, нали?

— Да, главен инспектор Уелч. Мога.

Уелч прибра картата си в джоба.

— И така, нека повторя въпроса. Какво, по дяволите, прави този тук?