Стивън Ледър - Госпожа Мафия

— Боже мили! По-големи или по-малки?

— Аз бях най-малкият.

Сам се разсмя и Макинли я изгледа обидено.

— О, извинявай, Анди. — Тя го потупа успокоително по рамото. — Просто си представих какво е да имаш пет по-големи сестри. Как са те обличали и са си играели с теб като с кукла.

Макинли почервеня.

— Точно така се отнасяха с мен.

— Извинявай, не исках да те засегна.

Той отпи голяма глътка коняк и остави чашата си.

— Баща ни ни напусна, когато бях на осем. Беше задлъжнял много и нямаше откъде да намери пари. Една нощ си събра нещата и си тръгна. Остави майка ми да се грижи за шест деца.

Сам отпи от коняка си. Нямаше какво да каже. Знаеше, че ако изрази някакво съчувствие, ще го обиди.

Макинли се облегна назад.

— Много ме обичаше. Не издържа на напрежението. Получи удар. Починала в кухнята, докато съм бил на училище. Като се върнах, вече я нямаше.

— Анди… това е ужасно.

Макинли отново вдигна рамене.

— Беше много отдавна. Отначало ми беше тежко, но моите сестри ми спестиха най-лошото. От социалната служба искаха да вкарат мен и две от тях в приют, но по-големите не позволиха. Настояха семейството да не се разделя и успяха. — Той отпи нова голяма глътка. — Силни момичета бяха моите сестрички.

— Като брат си.

— Може би. Със сигурност те ми помогнаха да стана такъв. Парите никога не ни стигаха. Напуснах училище при първа възможност и започнах да работя.

— Още ли поддържате връзка?

— Разбира се. Така и не излязоха извън Глазгоу. Винаги, когато мога, отивам да ги видя. Всичките са омъжени. — Той се усмихна. — Имам повече от петнайсет племенници и племеннички, можете ли да повярвате?

Сам кимна.

— Нищо чудно.

Поседяха мълчаливо известно време. Макинли погледна часовника си.

— Добре, аз да тръгвам, госпожо Грийн. Имам да свърша някои неща.

— Разбира се. Ще ме вземеш ли утре около десет? Имам малко работа.

— Ще дойда, госпожо Грийн. Недейте да ставате, ще намеря вратата. — Той се изправи. — И благодаря за питието.

Той се подвоуми, сякаш иска да каже още нещо, но само поклати глава.

Сам докосна ръката му, докато той минаваше покрай нея. Изведнъж й се прииска да го прегърне, но си даде сметка, че може да не я разбере правилно. Задоволи се само с лекото докосване на пръстите му. Той не реагира и тя се почуди дали изобщо е усетил.

Точно когато Макинли потегляше с колата, Триша се прибра от училище.

Нахълта в хола и погледна с укор чашата на Сам.

— Какво търси този пак тук?

— Беше по работа.

Триша завъртя очи.

— Да. Как пък не.

— Ела в кухнята, Триш.

— Имам домашно.

— Трябва да поговорим.

Триша въздъхна.

— Какво пък сега?

Сам си пое дълбоко въздух и й съобщи за Грейс.

Макинли спря пред модернистичния небостъргач, в който се помещаваше банката на Джонатан Никълс.

— Сигурна ли сте, че идеята е добра, госпожо Грийн?

— Добра или не, трябва да го направя, Анди. Изчакай ме тук.

Един портиер с униформа, подхождаща повече на адмирал, я упъти към дванайсетия етаж. Тя се качи и се обърна към една секретарка с кисело изражение:

— Търся Джонатан Никълс.

— На заседание е. Бихте ли ми казали в каква връзка го търсите?

— Във връзка с това, че спуква щерка ми от бой. Кажете сега, къде е?

Секретарката погледна наляво в коридора.

— Зает е.

Обърна се към Сам, но тя вече вървеше уверено по коридора.

През една остъклена врата забеляза Джонатан Никълс прав пред група мъже в костюми. Млада руса жена с къса пола си водеше записки.

Сам блъсна вратата и нахлу в залата.

Никълс спря речта си на средата на изречението.

— Сам?

По лицето му се четеше огромно удивление. До него стоеше шрайбпроектор, върху екрана отпред се виждаха някакви финансови таблици.

— Не съм ти никаква „Сам“! — изкрещя тя и пристъпи към него. — Ако още веднъж докоснеш дъщеря ми, ще те убия! Кълна се, ще те убия.

Никълс отстъпи назад и се блъсна в шрайбпроектора.

— Не знам откъде си си въобразил, че можеш да удряш жена! — продължи тя, размахвайки пръст пред лицето му. — Която и да е жена! Но да биеш жена си до посиняване и да я караш да живее в постоянен страх изобщо не е мъжка постъпка.

Сам пристъпи още една крачка към Никълс и той вдигна ръка да я отблъсне.

— И мен ли искаш да удариш? — изкрещя тя. — Хайде, давай. Пробвай се!

Лицето й бе изкривено от гняв.

Никълс отпусна ръка.

Сам се обърна към бизнесмените около масата от палисандрово дърво. Те я гледаха зинали от удивление.