Стивън Ледър - Госпожа Мафия

Блаки се намръщи, изведнъж разбра.

— ИРА? Свети боже!

— Затова не може да представи алиби. И ме накара да лъжесвидетелствам.

— Имаш ли представа колко опасни са тези хора? Какво е правил Тери с тях?

— По-добре да не знаеш, Блаки.

Той поклати глава.

— Виж, искам да науча някое име — продължи Сам. — Да поговоря с някого от тях.

— Да поговориш? Защо?

— Струва ми се, че колкото повече неща ти казвам, толкова по-плашлив ставаш. Просто ми кажи името на някого в Лондон, с когото да мога да се свържа. Другото е моя работа.

Блаки я изгледа сякаш беше луда, след това извади малък бележник от джоба си и написа име и адрес. Откъсна листчето и й го подаде.

— И да не си посмяла да кажеш кой ти го е дал — изсъска и се отдалечи, клатейки глава.

От градинката Сам отиде в „Оукуд хаус“. Влезе в стаята на Грейс, но с изненада установи, че е празна и разтребена. Тя се намръщи. От самото си постъпване в старческия дом Грейс живееше все в тази стая, нямаше логика на третата година да я местят. Снимките, които Грейс държеше на нощната си масичка, също ги нямаше, нямаше ги и личните й вещи. Сам изтича при гардероба и го отвори. Дрехите ги нямаше. Сърцето й се сви.

— Госпожо Грийн?

Сам се извърна. Беше приятелски настроената болногледачка, която я предупреди за госпожа Ханкок при предишната й визита. Жената стоеше на вратата и кършеше ръце, устните й трепереха.

— Къде е Грейс? — сопна се Сам. — Къде са я пратили?

— Съжалявам, госпожо Грийн.

— Съжалявате ли? За какво?

Болногледачката пристъпи вътре.

— Грейс е мъртва, госпожо Грийн. Моите съболезнования.

Сам се почувства, сякаш са я изритали в корема. Краката й омекнаха и тя се отпусна тежко на леглото.

— Миналия път изглеждаше съвсем здрава.

Болногледачката продължи да кърши ръце, отмести поглед. Сам усети, че нещо не е наред.

— Какво е станало? — попита.

— По-добре да говорите с госпожа Ханкок.

— Кажете ми.

Болногледачката поклати глава.

— Не мога, госпожо Грийн. Наистина не мога.

Сам я погледна настоятелно.

— Какво й се е случило?

Болногледачката затвори вратата и седна до нея на леглото.

— Излязла. Излязла и станало нещастие.

Сам извади кърпичка и избърса сълзите си.

— Как излязла? Грейс не е излизала от две години.

— Излязла от дома. Никой не я е забелязал. Излязла на улицата. О, господи, госпожо Грийн, толкова съжалявам. — Болногледачката заплака, Сам й подаде кърпичка и тя започна да бърше очите си. — Блъснала я кола. Починала на място.

— Кога? Кога е станало?

— Тази сутрин. — Болногледачката си издуха носа и отново избърса очи. — Донесох й обяда и вече я нямаше.

Сам затвори очи. Беше живяла с мисълта, че Грейс никога няма да се върне вкъщи, че ще остане до края на дните си в „Оукуд хаус“, че за болестта й няма лечение. Но смъртта… смъртта й се струваше нещо много далечно. Не беше очаквала Грейс да напусне белия свят толкова внезапно, да бъде премазана на някакво пусто селско шосе.

Болногледачката й върна кърпичката.

— Тя беше истинска дама, госпожо Грийн. Винаги се държеше мило, любезно. Ще ми липсва.

Сам кимна.

— Да, и на мен ще ми липсва.

На излизане Сам се отби през ръководството, мина покрай секретарката и нахълта в кабинета на управителката. Госпожа Ханкок пишеше нещо на компютъра си. При влизането на Сам по лицето й се изписа изражение на раздразнение, което бързо се смени с любезна усмивка.

— Госпожо Грийн, толкова съжалявам — заговори бавно тя все така усмихната; очите й шареха неспокойно наляво-надясно.

— Какво, по дяволите, е правила Грейс навън?

— Моля?

— Попитах какво, по дяволите, е правила свекърва ми на улицата.

— Това не е затвор, госпожо Грийн. Нямаме решетки на прозорците и въоръжена стража. Пациентите ни могат да влизат и излизат безпрепятствено.

— Защо никой не ме е известил?

— Опитахме да се свържем, госпожо Грийн, но у вас нямаше никой. Оставих две съобщения на телефонния ви секретар. Помолих и полицията да изпрати някого да ви остави бележка.

— Не бях вкъщи. Имах среща.

— Именно. Направихме всичко възможно.

— Направили всичко възможно! Не е ли малко късно да се прави каквото и да било? Защо никой не я е спрял?

— Тонът ви не ми харесва, госпожо Грийн.

Сам се приближи до бюрото и погледна директорката в очите.

— На мен пък не ми харесва, че сте оставили осемдесетгодишна жена с алцхаймер да се разхожда без надзор.

— Госпожо Грийн… — опита да възрази директорката, но Сам вдигна пръст и я прекъсна.