Стивън Ледър - Госпожа Мафия

— Как е да работиш с човек, който бие жени? — попита ги тя. Неколцина от тях сведоха смутено очи. — Той пребива дъщеря ми от бой. Собствената си жена. Бие я, а е два пъти по-едър от нея. Сега тя носи черни очила, за да крие синините си. Помислете върху това. Помислете хубаво с какъв човек си имате работа.

Тя излезе с високо вдигната глава.

Секретарката я чакаше в коридора.

— Охраната всеки момент ще дойде.

Сам не й обърна внимание.

Долу Макинли й отвори вратата на лексуса.

— Как мина, госпожо Грийн?

— Отлично, Анди. Сега се чувствам много по-добре.

Тери седеше на стола в килията и съзерцаваше стената; Чарли Хойл дремеше на леглото си. Откакто се разчу за смъртта на майката на Тери, Хойл почти не беше продумал. Затворниците гледаха да не закачат онези, на които им се е случило някакво нещастие. Не че имаше опасност Тери да си изпусне нервите. Смъртта на майка му бе нещастен случай, но той знаеше, че и без това не й е оставало много да живее. В известен смисъл катастрофата дори беше добре дошла: поне й бе спестила постепенното влошаване от болестта на Алцхаймер.

Беше почти време за заключване на килиите. Тери чу тропане от тежки обувки по коридора, вратата се отвори. Беше Ригс с някаква тетрадка в ръка. Зад него стоеше друг надзирател.

— Стани, Грийн.

Пружините под Хойл изскърцаха и дебелакът провеси крака от леглото.

— Ти си стой на мястото, Хойл. Да не бутнеш койката.

Хойл отново легна и пружините пак изстенаха жално.

Тери се изправи.

Ригс погледна тетрадката с театрален жест, въпреки че очевидно много добре знаеше какво пише вътре.

— Молбата ти да идеш на погребението на майка ти… — Той замълча за няколко секунди с лукава усмивка — … е отхвърлена.

Ригс се изпъчи и се ухили подигравателно.

Тери остана с ръце зад гърба, стисна толкова силно юмруци, че ноктите му се забиха в дланите. Стисна зъби, за да не издаде болката си пред Ригс. Накрая успя да се усмихне.

— Е, добре. Може би някоя следваща година.

Ригс го изгледа злобно. Атмосферата бе толкова наелектризирана, та на Тери му се стори, че космите на врата му настръхват. Той обаче продължи да се усмихва, сякаш изобщо не му пука. Ригс се завъртя и излезе. Другият надзирател затвори вратата и я заключи.

Тери се обърна и удари с все сила стената с юмрук.

— Копеле! — изсъска.

Не искаше да крещи, защото на целия етаж щяха да го чуят. Той удари стената отново и отново, докато кокалчетата му не се разкървавиха.

Хойл не каза нищо, просто се обърна с лице към стената, оставяйки го сам със скръбта му.

Фирмата за таксита се намираше на един ред западнали магазинчета близо до „Килбърн Хай стрийт“; над вратата, подпряна със стар вестник, за да не се затваря, светеше жълта лампичка. Прозорците на партера бяха замазани с бяла блажна боя и върху нея с големи черни букви пишеше: „Мърфи кабс“.

Макинли огледа прозорците с присвити очи.

— По-добре да дойда с вас, госпожо Грийн.

— Какво, и да оставиш лексуса без надзор на улицата? Ще го разглобят за минути.

— Да, но…

— Анди, ще се справя сама.

Тя слезе от колата, влезе в сградата и се качи по дървеното стълбище на първия етаж. Горе хилав червенокос мъж говореше по радиостанция и в същото време ръфаше сандвич. На стената зад него висяха таблица с имена на шофьори и идентифициращите им сигнали и голяма карта на Лондон.

— Накъде, кукло?

— Брайън Мърфи?

Червенокосият посочи с палец стълбището за втория етаж и отхапа голям залък от сандвича си.

Сам се заизкачва. Стълбите излизаха на малка площадка.

Едната врата бе отворена и през нея се откриваше гледка към смрадлива тоалетна, другата беше остъклена, също замазана с боя и затворена. Сам потропа и отвътре груб глас с ирландски акцент изкрещя, че таксиджийската фирма била долу.

Сам отвори вратата. Вътре едър мъж с голо теме четеше страницата за конни надбягвания в „Дейли мейл“ с химикалка в ръка.

— Брайън Мърфи? — попита Сам.

— Кой го търси?

— Сам Грийн. Съпругата на Тери Грийн.

— Е, и?

Сам затвори вратата зад себе си.

— Искам да поговорим.

Мърфи й махна към един стол. Преди да седне, тя извади един плик и го постави на бюрото му. Кръстоса крака и изчака Мърфи да отвори плика.

Той извади пачката банкноти от по петдесет лири и вдигна вежди.

— Малко дарение — обясни тя. — За Каузата.

Мърфи се усмихна леко.

— Не сте ли чули. Няма вече каузи.

Сам протегна ръка към плика. Мърфи я погледна в очите, после отвори едно чекмедже, прибра плика и извади бутилка уиски „Бушмилс“ и две чаши.