Стивън Ледър - Госпожа Мафия

Беше стигнал до средата на вестника, когато на вратата се почука. Особено почукване — почукване, което очакваше през цялото време. Две бързи, пауза, едно изтропване, пауза, накрая три бавни. Лусеро стана от леглото и надникна през шпионката. Намръщи се. Отвън стоеше някаква жена. Жена около четирийсетте, с тъмни очила и с шалче около врата като Джаки Онасис. Като филмова звезда, която не иска да я познаят. Преди никога не беше идвала жена, но чукането бе същото.

Лусеро сложи веригата и открехна вратата. Жената стоеше и го чакаше да заговори. Лусеро я загледа безмълвно. Виждаше собственото си отражение в очилата й. Тя бръкна в чантичката си, измъкна половин еднодоларова банкнота и му я подаде. Лусеро взе банкнотата и затвори.

Върна се при нощната масичка и вдигна портфейла си. Извади кредитната си карта. Под нея имаше нагънато няколко пъти листче. Половиндоларова банкнота. Разгъна я, постави я върху масичката и долепи до нея парчето, което му беше дала жената. Съвпадаха. Лусеро провери серийните номера два пъти, за да е съвсем сигурен, след това взе чантата, отвори и я подаде на жената. Тя си тръгна, без да пророни и думичка, и Лусеро затвори вратата. Погледна часовника си. До полета му оставаха четири часа. Време беше да пийне нещо. Една от причините да отсяда все в този хотел бе това, че предлагаха испанска бира. Лусеро мразеше английската.

Сам седна на задната седалка на лексуса и свали шала и тъмните очила. Макинли се обърна:

— Как мина, госпожо Грийн?

Сам се усмихна пресилено. Ръцете й трепереха.

— Мислех си, че ще припадна. Господи, колко бях уплашена, а трябваше просто да взема една чанта. — Тя въздъхна дълбоко. — Но успях! По дяволите, успях!

Тя отвори чантата и извади уреда за ориентиране.

— Как работи това, Анди?

Макинли запали двигателя и изкара колата от паркинга на хотела.

— Чрез сателити — отговори.

Сам извади компютърчето от пластмасовия му калъф и го заразглежда любопитно.

— Може да определи географското ви положение с точност до метър навсякъде по земното кълбо. Ако въведете координатите си, можете да се върнете на абсолютно същото място, където и да ходите.

— Това са новите технологии — възкликна впечатлено Сам. — Сигурно японците са го измислили, а?

— По-скоро американците. Американските военни.

— Добрите стари Щати помагат на наркотрафикантите да си намерят стоката. Странен свят, не мислиш ли?

Тя запали цигара, Макинли продължи към мястото на срещата й с Рег Солмън. Солмън бе стар приятел на Тери и Сам го беше виждала десетина пъти през последните пет-шест години. Остана много изненадана да научи, че той не само прави компания на Тери на чашка, ами е и ключова фигура в контрабандата на канабис. Беше около петдесетте, живееше в голяма къща в Хемпшир и обожаваше лова и риболова. Дори имаше два ловни сокола, които бе отгледал от пилета. Сам никога не се беше интересувала откъде идват парите му и едва сега си даваше сметка колко е била наивна. Винаги бе знаела, че приятелите на Тери плуват в недотам бистри води, но това можеше да се очаква, като се имат предвид някои от неговите занимания — нощни клубове, боксови мачове, сделки с недвижима собственост. Никога обаче не беше предполагала, че може да са чисти престъпници. Сега мъглата пред очите й се бе разсеяла и тя си даваше сметка колко заблудена е била.

Макинли спря насред някакъв селски път между една картофена нива и пасбища. Пред тях бе паркиран зелен джип, опръскан с червена кал.

— Искате ли да дойда с вас, госпожо Грийн?

— Не, ще се справя и сама, Анди. Няма да се бавя. Съжалявам само, че не си взех ботуши.

Сам слезе от лексуса и тръгна по пътя към дървената порта на едно телено заграждение. Изровена пътека водеше към група дървета. Сам вървеше на зигзаг, заобикаляйки многобройните кални локви. Когато стигна до дърветата, видя реката, в която Солмън й беше казал, че ще лови риба, след няколко минути забеляза и самия него, седнал върху голям бамбуков панер с въдица в ръка, втренчен в крещящо оранжевата плувка на повърхността на водата. Носеше старо яке и каскет, между зъбите си, както винаги, стискаше тънка пура. Щом забеляза Сам, той стана и й помаха:

— Сам, радвам се да те видя.

Той извади пурата от устата си и я целуна по бузата.

— Здравей, Рег. Голямо чудо, а?

Солмън се направи на засрамен. Вдигна рамене и отново лапна пурата. Сам му подаде чантата и той я взе и я отвори. Извади устройството за ориентиране, включи го, провери дали работи и кимна на Сам: