Стивън Ледър - Госпожа Мафия

Капитанът провери положението на кораба на компютърната радарна система и изръмжа на първия си помощник на испански:

— Още десетина минути.

Извади малък портативен апарат за определяне на географското положение и го включи. На мониторчето се появиха същите данни, както на корабния компютър.

Първият помощник почука с пръст върху монитора на радара:

— Господ ни закриля. — Той измъкна един кръст от пазвата си и го целуна. — Ще подготвя хората.

Първият помощник слезе от мостика върху подвижната палуба. Името му бе Лусеро и за една нощ и краткото пътуване до Лондон щеше да получи сто хиляди долара.

Нощта бе ясна и безоблачна, но нямаше луна и четиримата мъже в задната част на корабчето се виждаха като неясни тъмни сенки. Лусеро се запъти към тях с характерната походка на моряк. Той бе около петдесетте и още от юношеските си години плаваше по море. Почти нямаше голямо пристанище в света, което да не е посетил, но напоследък работата му се състоеше в кратки разходки от бреговете на Испания до Северно море с този рибарски траулер. Рибата обаче бе последното, което го интересуваше.

Върху палубата бяха наредени осем опаковани в дебел найлон бали върху метални шейнички. За всяка шейничка беше прикрепена бутилка със сгъстен въздух, свързана с пластмасова кутия. Лусеро извади фенерче от якето си, клекна до балите и провери механизма на всяка поотделно. Тъкмо затваряше и последната кутия, когато капитанът се появи на мостика и изрева с пълно гърло да спускат товара. Лусеро потупа единия от хората си по гърба и извика:

— Хайде!

Четиримата мъже също получаваха солидно заплащане за труда си и също както Лусеро бяха извършвали това пътуване много пъти. Избутаха балите една по една през борда и те бавно изчезнаха под повърхността. Четири тона суров канабис потънаха на дъното.

Когато Сам слезе на долния етаж, Триша се гледаше в огледалото.

— Разрешават ли ви да носите толкова много грим в училище?

Триша се нацупи.

— Мамо, всяка сутрин ми задаваш един и същ въпрос.

Сам се приближи и постави ръце върху раменете й:

— Учителките нямат ли нещо против червилото и изкуствените мигли?

— Това не е червило, а балсам за устни. Устните ми са напукани.

— О, сигурно.

— А миглите ми са съвсем естествени.

Сам потупа дъщеря си по раменете.

— Да, да. Знаеш ли, когато аз бях ученичка, в училище дори не ни позволяваха да си покажем крака над коляното. А косата трябваше да е къса или вързана отзад. Гонеха ни вкъщи дори да видят следа от червило.

— Знам, знам, и по земята скитаха динозаври, нали? — Триша се обърна и целуна Сам по бузата. — Чао.

Изскочи навън.

— Чао — отвърна Сам и се насочи към кухнята.

— Божичко!

Сам се закова на място.

— Какво? Какво има?

Триша стоеше на прага с широко отворена уста.

— О, Господи. Мамо, виж си колата.

Сам се показа на прага. Върху предното стъкло на сааба й с жълт спрей бе изписано: ЛЪЖЛИВА КУЧКА.

— Мръсници — възкликна Триша. — Това сигурно е дело на някой от рода Сноу.

— Възможно е. Ще го оправя.

— Мамо, трябва да се обадиш в полицията. Не можеш да им позволяваш да продължават. Това е вандалщина.

— Полицията няма да се впусне да ни помага, Триш. Аз ще се оправя. Тръгвай за училище.

Сам затвори вратата и отиде в кухнята. Обади се на Анди Макинли и го помоли да я вземе от къщи. Беше си уредила среща с Лорънс Патерсън в десет часа пред обществения трезор в Кенсингтън.

Направи си силно кафе, взе една праскова и зачете „Дейли мейл“.

Макинли позвъни в девет и половина. Носеше синьо сако, черни панталони, бяла риза и тъмносиня вратовръзка и приличаше на екскурзовод, чакащ група туристи на летището. Беше спрял сивия си лексус зад сааба на Сам. Сам заключи къщата и тръгна към него.

— Откъде взе тази кола, Анди?

— Тери ми остави ключовете — отвърна Макинли. Отвори й вратата и тя се настани на меката седалка. — Реших, че най-много ви подхожда.

Той заобиколи колата отпред и седна зад волана.

Сам се изсмя.

— На какъв подхожда, на кръстник на мафията?

Макинли подкара към центъра на Лондон.

— Сложи си колана, Анди.

— Моля?

Макинли я погледна изненадано в огледалото.

— Сложи си колана. Не искам да ти се случи нещо, докато ме возиш.

Макинли изпухтя:

— Ох, госпожо Грийн, коланите убиват повече хора, отколкото спасяват.

— Това май съм го чувала за въздушните възглавници. Пък и на тези данни надали може да се вярва.