Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

– Можеш ли да си спомниш какво пишеше в писмата, Елинор? Моля те, заради Фей, заради дъщеря си ми кажи къде са.

Елинор се приведе към Джо.

– На сигурно място под небето – прошепна тя. – Боговете ги пазят. Пазят и нас.

Джо се опита да скрие разочарованието си. Вече беше чула тази безсмислица от Сали Гибсън, която от своя страна я знаеше от готвачката на семейство Оуенс.

– Моля те, Елинор – каза тя. – Кажи ми къде са писмата. Много е важно. Ако не ги намерим, аз ще се озова в лудницата, Фей ще влезе в затвора, а теб ще върнат на улицата.

– На сигурно място под небето – повтори Елинор. – Пазят ги слънцето и луната.

Еди, който внимателно слушаше думите на Елинор, каза:

– Джо, тя може би има предвид нещо конкретно. Ти нали претърси стаята ù. Аз претърсих мазето. Останалата част от къщата не е претърсвана. Ами ако има нещо – картина, може би, със слънце и луна? Видя ли нещо такова по пътя към стаята ù?

Джо затвори очи и се опита да възстанови образа на къщата на Оуенсови. Видя помещенията за прислугата. Кухнята. Задните стълби. Коридора. Стаята на Елинор. И градината в задния двор. Видя Стивън Смит да стои там. Да я гледа с жестоки черни очи от беседката.

Под мраморните статуи на Хелиос и Селена.

Джо рязко отвори очи.

– Знам къде са! – викна тя.

– Къде? – попита Еди.

– В беседката. Там има две статуи. Едната е на Хелиос, бога на слънцето. Другата е на Селена, богинята на луната.

– Пазят ги слънцето и луната – повтори Брам.

– Браво, Джо! – похвали я развълнувано Еди.

– Веднага ще подготвя документите и лично ще ги занеса на съдията. Ще им връчим заповедта сутринта. Ако извадим късмет, списъците ще са в ръцете ни, преди Нюкомб да се върне от приюта. Но, Джо, трябва да те попитам нещо...

– Да?

– Сигурна ли си за всичко това? Не само за списъците, а за всичко? Защото цялата история ще стане публично достояние. След ден-два цял Ню Йорк ще научи за чичо ти и баща ти и за това, което са извършили. Няма да можем да приберем духа в бутилката, след като го освободим.

Джо погледна Уин и се опита да намери гласа си, за да отговори на въпроса му. Помисли си за снимката, закачена във фоайето в седалището на „Ван Хутън“ – онази на баща ù и чичо ù в Занзибар преди толкова много години. Сърцето ù се сви. Беше обичала баща си, липсваше ù, но знаеше, че до края на живота си ще се опитва да свикне с факта, че добрият човек, когото бе познавала, беше вършил ужасни неща.

Колко животи са били откраднали двамата с чичо ù, когато е била направена тази снимка? Колко хора са били заробили? Жени, разделени от мъжете си. Деца, откъснати от обятията на родителите им. Тя си помисли и за едно друго откраднато дете, за Фей. Спомни си изражението ù и това на Елинор, когато бяха разбрали, че са майка и дъщеря. На Елинор Оуенс ù бе отнело шестнайсет години да намери дъщеря си. А клетият Стивън Смит така и не бе успял.

– Да, Уин – каза Джо накрая. – Сигурна съм.

Брам пристъпи напред.

– За бога, Джо, не го прави – каза той. – Трябва да има и друг начин.

– Но само един начин е правилният – каза Джо.

Усмихна му се – усмивка, събрала в себе си смелост, страх и загуба. Най-сетне бе прекрачила ръба на скалата.

– Ще съсипеш семейството си – каза той.

– Чичо ми съсипа семейството ни. И баща ми. Преди много години в Занзибар.

Тя се обърна към Еди. Той беше свършил с писането. Беше затворил бележника. Тя знаеше, че съдържанието на този бележник ще съсипе бъдещето ù и ще осигури бляскаво такова за него. Историята беше голяма и със сигурност щеше да му помогне да получи работата, към която се стремеше.

– Не е задължително да го правя, Джо – каза той, сякаш прочел мислите ù. – Мога да изгоря бележника. Да оставя някой друг да напише точно тази история.

Джо поклати глава.

– Благодарих ти, когато те срещнах за първи път. Сега отново ти благодаря, Еди.

– За какво? За това, че те вкарах в приют? И после в затворническа килия? – пошегува се той и се приближи към решетката.

– За това, че ми помогна да разкрия истината.

Еди хвана един от студените железни прътове.

– Истината си има цена, Джо. Висока цена – каза той. – Надявам се, че го знаеш.

Тя кимна и сложи ръка върху неговата. За момент пръстите им се преплетоха. За момент тя се чувстваше, сякаш никога не се бе усъмнявала в него. Сякаш никога не беше правила грешки. Сякаш не бе казала „да“ на Брам. За момент той отново бе само неин.

– Лъжите струват по-скъпо – рече тя тъжно.

После отстъпи назад и с печална усмивка каза: