Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

– Къде са документите, за които говорите, господине? – попита той. – Бих искал да ги видя.

– Кой си ти, по дяволите? – сопна му се Нюкомб и го огледа от главата до петите.

– Уинтроп Коут. Адвокатът на госпожица Монтфорт. Та за документите?

– В приюта, разбира се!

Коут се намръщи със съжаление.

– Боя се, че трябва да ги представите на съдия за заверка, преди да ви позволя да поемете опеката над клиентката ми.

Нюкомб поаленя. Приведе се към решетката.

– Опасна игра играете, госпожице Монтфорт. Игра, която нямате надежда да спечелите – изсъска той. После се врътна и излезе, затръшвайки вратата след себе си.

Джо се присви от трясъка. Скръсти ръце на гърдите си притеснена. Коут беше дошъл с куфарче. Сега ровеше из него.

– Трябва да действаме бързо, госпожице Монтфорт – каза той и извади бележник и писалка. – Ако документите, за които говори Нюкомб, наистина съществуват, може да ни създаде проблеми. Кажете ми всичко, което се случи до тази нощ. Не пропускайте нито дума.

Джо погледна Еди – мъжа, когото бе изгубила. После погледна Брам и разбра по вида на пепелявото му лице, че бе изгубила и него. Помисли за майка си, за дома си, за училището на госпожица Спаркуел, за приятелките си... и осъзна, че ще загуби още много неща, преди да свърши тази нощ.

Тя си пое дълбоко въздух и заговори.

Глава деветдесет и седма

Два часа по-късно, малко след полунощ, Уинтроп Коут спря да пише. Погледна Джо и попита:

– Това ли е всичко?

– Да – отговори уморено тя.

После седна тежко на пейката. Фей все така спеше, а главата ù почиваше в скута на Елинор. Елинор беше будна и нащрек. Еди, който не беше присъствал на събитията, разиграли се в „Даркбрайър“, пишеше в бележника си. Брам се беше подпрял на решетката на килията срещу тази на Джо и изглеждаше, сякаш току-що са го изкормили.

Очилата на Коут се бяха плъзнали към върха на носа му. Той ги намести.

– Филип Монтфорт ще бъде смъртоносен противник, но предполагам, че вече знаете това – каза той. – Единствената ни надежда за победа е в писмата, които Стивън Смит е изпратил на госпожица Оуенс. Без тях нямаме доказателства за престъплението на „Ван Хутън“. Всичко, което ви е признал Филип Монтфорт в парка на приюта, той може – и ще отрече. Ще каже, че се е страхувал за живота си и е измислил цялата история, за да не допусне госпожица Смит да го убие.

Джо кимна. Беше я обхванал мрачен ужас. Коут я беше разпитал подробно, докато разказваше историята си. Отново и отново бе питал дали има някакви доказателства за твърденията си. С растящо чувство за безнадеждност тя му бе казала, че доказателствата са съвсем малко – само бележникът на баща ù. Джо си спомни как го бе показала на чичо си преди няколко седмици. Той беше попитал дали може да го задържи, но тя бе отказала. Но пък неволно му бе дала единственото друго доказателство – медальона, на който пишеше „Елинор“. Той сигурно се беше отървал от него в момента, в който тя си бе тръгнала, точно както щеше да направи с бележника на баща ù.

– Господин Коут – каза тя.

– Уин.

– Уин, можеш ли да пратиш полицията да претърси дома на Оуенсови за списъците?

– Със съдебна заповед – да – каза Коут и я изгледа над очилата си. – Въпросът е дали мога да убедя съдията, който трябва да издаде заповедта, че списъците наистина съществуват.

Джо осъзна, че има само един човек, който може да отговори на този въпрос. Тя се обърна към жената, седнала на пейката.

– Елинор – каза тя. – Двамата с господин Коут ще се постараем да направим така, че никоя от нас да не влиза в затвора, но ти трябва да ни помогнеш. Ще можеш ли?

Елинор стисна устни. Погали косата на Фей. И не продума.

– Бих искала да се върнеш за малко в миналото, далече в миналото, когато Стивън е бил жив.

Елинор сви юмрук и започна да удря по пейката.

– Стивън пращаше ли ти писма от Занзибар?

Елинор спря да удря. Кимна.

– Той каза, че ще се върне за мен – прошепна тя, забила поглед в пода. – Каза, че ще се върне, но не се върна. Вместо него дойде духът.

Тя се удари по челото.

Джо нежно хвана ръката ù и я свали от лицето ù. Елинор Оуенс бе пречупено човешко същество, жена, на която бяха отнели всичко. Беше оцеляла след загубата на любимия си и на тяхното дете. Беше оцеляла след затварянето ù в приюта и след живота по улиците на Ню Йорк. Въпреки всички изпитания, не беше изгубила надежда, че някой ден ще намери дъщеря си.

Точно към тази жена, решена да оцелее, се обърна сега Джо.