Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

– Ей! Недей така! – ядоса се Фей. – Какви ги вършиш?

Мери не ù обърна внимание, а продължи да разкъсва куклата.

– Е, много ти благодаря. Тази кукла я имам, откак съм родена – каза Фей, докато гледаше как по мръсния под на колата падат парчета от талисмана ù.

Тя поклати глава, после каза:

– В случай, че никоя от вас не е забелязала, имаме сериозни проблеми. Особено аз. Джо, може ли да помълчиш, а ти, Мери, да спреш да късаш и да ме оставите да помисля?

Когато Фей млъкна, всички чуха метален звън, когато някакъв малък предмет се търкулна от разкъсаното тяло на куклата и се удари в пода. Просветна на светлината от фенера. Джо се наведе и го вдигна. Беше пръстен. Пръстен със сапфири и диаманти.

– Фей – промълви тя. – Дай ми фенера.

Фей подаде фенера на Джо и присви очи, за да види по-добре пръстена.

– И това е било вътре в куклата? – изненада се тя. – Де да знаех.

Джо приближи пръстена до светлината и го обърна, за да погледне вътрешната страна на халката. Там имаше надпис: „Стивън и Елинор, 12 март, 1873“.

Сърцето на Джо прескочи удар. Очите ù потърсиха тези на Мери.

– Това е тя, нали? – каза тя. – Но как е възможно?

Мери кимна. Сега гледаше Фей. По лицето ù се стичаха сълзи. Тя посегна да хване ръката на Фей.

Фей я хвана и я потупа разсеяно. Не обръщаше особено внимание нито на Мери, нито на Джо.

– А така, Мери. Сега се успокой, става ли? – попита тя.

„Не е умряла – помисли си Джо. – Малън я е продал. Продал е дете, проклет да бъде.“

– Мери... – започна Джо. – Медальонът ти... онзи, който разглеждаше полицаят, може ли да го видя?

– Той си е мой! – викна Мери.

– За бога, Джо, престани иначе пак ще почне да вие – ядоса се Фей.

– Моля те, Мери, искам само да го погледна – каза Джо, като се опитваше да звучи спокойно, макар че мислите препускаха в ума ù. – Толкова дълго си го пазила. Знам, че е така. Няма да ти го взема, обещавам.

Мери предпазливо извади медальона от блузата си. Без да го сваля, тя го протегна напред, за да го види Джо. Златна висулка във формата на половин сърце. На нея имаше гравирана дума. „Стивън“.

Джо се облегна на студената, твърда стена на полицейската кола, безмълвна. Чарлс Монтфорт, Ричард Скъли, Алва Бийкман, Стивън Смит... Всички те бяха станали жертви на чичо ù, а тук седяха още две.

– Мери – рече тя, – през 1874 година полицията извадила от Ист Ривър тялото на жена. Лицето ù го нямало, но била облечена в твоето палто и в джоба ù намерили твоя часовник. Коя е тя? Кого са погребали родителите ти, щом не си била ти?

Мери присви очи.

– Лизи Котката – ядно каза тя. – Тя крадеше от хората и ако се противяха, драскаше и хапеше. Взе ми часовника и палтото. Взе ми парите. Остави ме да умра на улицата. Обаче аз не можех да умра. Трябваше да живея. Да я намеря. Лизи се напи с моите пари. Падна в реката и се удави. Но аз оживях.

– Ще ми разкажеш ли за Стивън?

Мери разтърси глава. После започна да се клати напред-назад.

– Моля те, Мери – каза Джо.

– Той ми даде пръстен. Аз го сложих в куклата. Сложих куклата в палтенцето ù. Знаех, че ще ми я вземат. Надявах се, че някой ден ще напипа пръстена, ще го извади и ще разбере коя е. Моя и на Стивън. Лизи не успя да вземе сърцето на Стивън. Пазих го през всички тези години. Стивън загина в морето. Чух го от вестникарчетата. Преди много, много години. Но духът му се върна. Страшен дух, с дяволски знаци по лицето. Уплаших се, като го видях. Уплаших се, че ми е ядосан, защото загубих детенцето ни и не можах да го намеря, колкото и да се опитвах. Но сега, ако пак видя духа, ще му кажа, че съм я намерила. Ще му кажа, че сърцето ни пак е цяло.

Джо подаде пръстена на Мери. Вече и тя плачеше, но и се усмихваше.

Фей, все още дълбоко замислена за положението, в което се намираха, хвърли поглед на Джо.

– Какво ти става? Защо плачеш и се усмихваш едновременно? Може пък Монтфорт да е бил прав. Може наистина да си полудяла.

Джо се протегна към другата пейка и хвана ръката на приятелката си.

– Фей, слушай... ти не знаеш коя е тя – започна.

Гласът ù, като сърцето, трепереше от силните емоции.

– За бога, Джо! – сопна се Фей. – Слушам те! Слушам как колата се движи към Гробницата. След половин час ще слушам как вратата на килията се затваря с трясък. След няколко дни ще слушам как съдията ми лепва десет години, задето съм простреляла Филип Монтфорт в коляното. И да, по дяволите, знам коя е. Лудата Мери!

– Не, Фей, не е Лудата Мери – каза Джо. – Това е Елинор Оуенс. Твоята майка.