Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

– Ще трябва да занесем документите в кантората на адвоката и не забравяй да занесеш ключовете на новите собственици. Те са отседнали в...

– „Уолдорф-Астория“! Повтори ми го пет пъти, мамо! – запротестира Джо.

Ана закопча коженото си палто.

– У теб ли са билетите за влака? Твоят и на Кейти? – попита тя.

– Да, мамо.

Кейти щеше да пътува за Уинетка с Джо като по-възрастен придружител.

– Не забравяй да заключваш вратите през нощта и да не оставяш горящи лампи. Господин Тийкстън вече го няма, за да проверява.

Бяха го освободили предишния месец.

– Непременно. Колата ти е тук – каза Джо. – Ако не тръгнеш сега, ще изпуснеш влака.

Ана целуна Джо, сбогува се и тръгна към вратата. Спря точно пред нея и се обърна за последен път.

– Толкова съжалявам, Джоузефин – каза тя прочувствено.

– За какво? – попита Джо, несвикнала на такъв тон от майка си.

– За всичко, което загуби – отвърна Ана.

И тогава, в необичайна за нея проява на емоции, тя се върна при Джо, взе лицето ù в ръце и отново я целуна.

– Но ти си различно момиче. Съвсем не такава, каквато очаквах да станеш. А и времената са различни. Затова съм изпълнена с надежда, че ще откриеш много нови неща.

После излезе, затвори вратата и пое надолу по стълбите, а на Джо ù се стори, че са се сбогували за последен път, а не за пореден. Внезапно ù се прииска да се затича към майка си и да я прегърне, но си каза, че не бива да се държи детински. Знаеше много добре как би реагирала майка ù на една такава драматична сцена насред улицата. Затова тя просто загледа как тръгна файтонът, как зави зад ъгъла и изчезна.

Колко е странно да стоя на собствения си праг, помисли си тя. Досега бе работа на Тийкстън да изпраща гостите и семейството. За секунда почти ù липсваше

Тя потръпна в студения януарски въздух и тръгна да влиза. Тогава нечий глас произнесе името ù.

Джо се обърна и се усмихна на хубавия млад мъж, който стоеше пред стълбите.

Беше Брам Олдрич, годеникът на Елизабет Адамс.

Глава деветдесет и девета

– Нова година дойде и отмина – каза Брам с тъга, взрян в дърветата с оголени клони. – Чувам, че тръгваш за Уинетка. Какво ще правиш там?

– Нямам никаква представа – отвърна Джо. – Все нещо, надявам се.

– Преди обичаше да пишеш. Не може ли да пишеш? По време на процеса каза, че си се преструвала на репортер.

Джо се засмя.

– Така е, да. Но да се преструваш на репортер и да си наистина такъв са две различни неща. Уинетка не е Ню Йорк. Не всеки град копнее да се сдобие със своя собствена Нели Блай.

Двамата с Брам бяха седнали на една пейка в парк „Грамърси“. Минавал покрай къщата им на път за чай у семейство Райнландър. Когато я видя на площадката, я попита дали би искала да се поразходят.

Джо веднага се съгласи и си взе палтото, шапката и ръкавиците. Остро усещаше отсъствието на майка си и не очакваше с нетърпение следващите няколко дни, в които щеше да е сама в тъжната, празна къща, само с Кейти за компания.

Брам бе развалил годежа преди няколко седмици. Маминка получи толкова силно сърцебиене, когато научи за ареста на Джо, че се наложи да извикат лекар. Тя настоя, че е на смъртно легло и че единственото, което може да я вдигне на крака, е Брам да се откаже да се сроди със семейство, в което има толкова силна склонност към лудост.

Джо го бе очаквала и не се натъжи, даже изпита облекчение. Върна му пръстена и му каза, че единственото, което би искала да запази, е приятелството им. Той се беше усмихнал и бе казал:

– Винаги, Джо.

– Аз... исках да ти кажа нещо – каза сега той. Беше си свалил шапката и си играеше с периферията. – С всичките събития напоследък, така и не успях да го кажа по-рано.

– Какво е то? – попита Джо.

– Исках да кажа, че съжалявам. За това, че повярвах на Филип вместо на теб. За това, че те помислих за луда. Ако не бях отишъл при Филип... Ако не му бях казал, че съм те видял и съм се разтревожил...

– Всичко е наред, Брам. Не те обвинявам. Всеки би си помислил, че съм луда, ако ме бяха видели така, както ме видя ти – на пуста улица, посред нощ, мръсна като прасе, говореща как съм изкопала труп. Всички в този град все още ме мислят за луда.

– Толкова се радвам, че прати да ме повикат. Радвам се, че доведох Уин. Радвам се, че чичо ти и Франсис Малън са зад решетките. Когато си помисля какво можеше да ти се случи... – гласът му заглъхна.

– От самото начало неволно му помагах. Сам не би го замислил по-добре. И почти успя да се измъкне. От всичките си престъпления.