Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

– Но сега си свободна – каза Брам.

– Слава богу.

– От Филип. От всичко и всички, и от очакванията им.

– Предполагам, че да.

– Чудя се какво ли е чувството – каза Брам толкова тихо, че Джо едва го чу.

Погледна си часовника.

– Вече е четири – въздъхна той. – Най-добре е да не закъснявам прекалено много за Райнландърови.

Брам се обърна към нея.

– Радвам се, че успяхме да си поговорим. Ще ми липсваш, Джо. Много. Ти направи последните няколко седмици страхотно вълнуващи.

– Тепърва ще си имаш вълнения със сватбата – каза Джо. – Чух, че Елизабет щяла да ходи в Париж на проби за роклята си при самия мосю Уърт. Доколкото я познавам, бих предположила, че това ще е събитието на годината.

– Така е. През юни, боя се, ще съм женен мъж. От този годеж няма да мога да се измъкна, освен ако и Елизабет не попадне в затвора – пошегува се Брам. – Примката се затяга.

– Има и по-лоши неща от това да се ожениш за красиво, чаровно момиче – засмя се Джо. – Елизабет ще ти бъде добра съпруга. Тя наистина те харесва. О, дори чух, че е успяла да спечели Маминка. Ако това не е любов, то кое е?

Брам също се засмя.

– Много харесва Херъндейл, вярно е. И шпаньолите.

– Е, значи имате еднакво мислене. Това е важно.

– За повечето неща – да – съгласи се Брам. И после с внезапна, сурова искреност добави: – Ти си много смела, Джо. Ще ми се и аз да бях смел.

Гласът му трепереше от чувство. Повече чувство, отколкото Джо бе забелязвала досега в думите му. Осъзна, че през последните трийсет минути са си казали много повече откровени неща, отколкото през всички години, в които се познаваха.

– Не се чувствам смела, Брам. Чувствам се изплашена – каза тя. – Преди си мислех, че знам какво ме очаква. Училището на госпожица Спаркуел. Танци и празненства. Ти – някой ден. Мислех си, почти до края, че ще успея да намеря обратния път към своя свят. Към нашия свят. Но не успях. Изгубих се. Все още съм изгубена.

Тя поклати глава.

– Уинетка ? Мили боже. Какво изобщо ще правя там? Ще се спаружа и ще умра.

– Не, Джо. Не и ти. Спаружването не ти е в характера.

Беше ù казал толкова много и при все това, когато погледна в очите му, Джо остана с усещането, че много повече бе премълчал. Зачуди се дали не го е преценила погрешно. Може би и в неговото сърце имаше тайни мечти. Неща, различни от сделки за недвижими имоти, железопътни маршрути, с които искаше да се занимава. Ако ги имаше, тя никога нямаше да научи за тях. Тези тайни щеше да разкрива Елизабет, не тя.

И двамата се изправиха. Джо му подаде ръка, но вместо да я стисне, Брам я прегърна и я притисна силно до себе си.

– Сбогом, мила Джо – каза той. – Желая ти късмет, макар че няма да ти е нужен. Сега ще можеш да напишеш собствената си история. Това е най-големият късмет.

После той пое по добре отъпканата алея на парка. С всяка стъпка се смаляваше. Размиваше се. Докато не се превърна в още една анонимна фигура сред много други.

Докато го гледаше как се отдалечава, Джо имаше чувството, че гледа човек на стара снимка.

Образ от миналото. Зърнисто черно-бяло изображение.

Мътно и избледняло. Минало.

Глава стотна

– Хайде, Кейти! – извика Джо. – Тичай! Ще изпуснем влака!

– Нямаше да стане така, ако не бяхме закъснели заради теб! – викна в отговор Кейти.

Двете се втурнаха тичешком в Гранд Сентръл. Влакът им тръгваше след пет минути. Щеше да ги отведе в Чикаго, където щяха да се прехвърлят на друг за Уинетка. Джо не бе планирала да тръгне от „Грамърси“ толкова късно, но в последния момент бяха изскочили разни неща.

Джо бе прекарала натоварена седмица след заминаването на майка си и днешният ден не беше изключение. Адвокатът на майка ù се бе отбил сутринта с наръч документи, които Джо трябваше да ù занесе. После тя се сети, че не е минавала през пощата, за да им каже да препращат писмата. Там чиновникът ù беше дал да попълва формуляр и после ù бе връчил сноп току-що пристигнали писма. Тя му бе благодарила и после беше хукнала към къщи да вземе Кейти.

Поне нямаха много багаж, който още повече щеше да ги забави, носеха само по един малък куфар за всяка. Кейти я очакваше щедро възнаграждение за това, че щеше да придружи Джо до Уинетка и после да се върне в Ню Йорк, но тя не беше особено щастлива. Имаше си нов ухажор и искаше да е с него.

– Точно на теб ли ти трябва придружителка? – беше се пошегувала тя, когато Джо я помоли да пътува с нея. – И за какво? Ако случайно някой те погледне накриво? Ти просто ще извадиш пищова, като добрата ти приятелка джебчийката и ще му пръснеш капачката на коляното.