Жоел Дикер - Истината за случая Хари Куебърт

Пъргал изслуша биографията ми, без да трепне. Когато свърших, каза просто:

- Господин Голдман, престанете с вашите истории, ако обичате. Запознах се с досието ви. Обадих се тук-там, говорих с директора на гимназията „Фелтън“. Той ме увери, че сте били изключителен ученик и сте могли да се запишете в най-големите университети. Така че кажете ми: какво правите тук?

- Моля, господин декан?

- Господин Голдман, кой би предпочел Бъроус пред Харвард или Йейл?

Представлението ми в аулата щеше изцяло да промени живота ми, дори ако трябваше да ми струва мястото в Бъроус. Пъргал приключи разговора ни, като ми каза, че трябва да размисли, и в края на краищата ми се размина. Години по-късно научих, че Пъргал, който смятал, че проблемният студент винаги ще създава проблеми, щял да ме изключи, но Хари настоял да остана в Бъроус.

На другия ден след този паметен епизод с единодушие ме избраха за главен редактор на университетското списание, очаквайки да му придам нова динамика. Верен на репутацията си на Знаменит, реших, че нова динамика означава да спра да публикувам творбите на Рейнхарц и да си запазя корицата на всеки брой. Следващия понеделник случайно срещнах Хари в боксовата зала на кампуса, където усърдно тренирах, откакто бях пристигнал. Затова пък за първи път го виждах там. Обикновено залата не бе много посещавана. В Бъроус боксът не беше популярен и освен мен единственият, който идваше редовно, бе Джаред - бях успял да го убедя да изиграва по няколко рунда с мен през понеделник, защото ми трябваше партньор, за предпочитане слаб, за да мога да го побеждавам. Така че веднъж на две седмици го пердашех с известно удоволствие - удоволствието да си остана завинаги Знаменития.

В понеделника, когато Хари дойде в залата, упражнявах защитната си позиция, застанал срещу едно огледало. Той носеше спортния си екип със същата елегантност като костюмите си. Като влезе, ме поздрави отдалече и каза: „Не знаех, че и вие обичате бокса, господин Голдман“. После заудря един от чувалите в ъгъла на залата. Тренираше с хубави жестове, беше жив и бърз. Изгарях от желание да поговоря с него, да му разкажа как след лекцията му ме е извикал Пъргал, да си поприказваме за свирки и за свободата на словото, да го уведомя, че съм новият главен редактор на университетското списание, и да му кажа колко се възхищавам от него. Но бях твърде впечатлен от личността му, за да се осмеля да го заговоря.

Следващия понеделник той отново дойде в залата и присъства на боя, който нанасях на Джаред веднъж на две седмици. Застанал до ринга, с интерес наблюдаваше как безжалостно удрям другаря си и след битката ми каза, че съм добър боксьор, че самият той имал намерение да се заеме сериозно с този спорт, за да остане във форма, и че моите съвети ще са му добре дошли. Беше на петдесет и няколко години, но под широката му фланелка се отгатваше едро и силно тяло. Удряше крушите умело, стоеше стабилно на краката си, рефлексите му бяха непокътнати. Предложих му да поработи с чувала и прекарахме заедно цялата вечер.

Дойде следващия понеделник и по-следващите. Станах нещо като негов личен треньор. Така по време на упражненията започнахме да се сближаваме. Често след тренировките разговаряхме, седнали на някоя от дървените пейки в съблекалнята, докато потта ни съхнеше на гърба. След няколко седмици настъпи мигът, от който се опасявах - Хари пожела да се качи на ринга и да се бие три рунда срещу мен. Естествено, аз не смеех да го ударя, но той не се поцеремони да ми нанесе няколко хубави прави в брадата и неведнъж да ме просне на тепиха. Смееше се, повтаряше, че от години не е правил това и че е забравил колко е забавно. След като буквално ме разгроми и ме нарече бъзльо, ми предложи да отидем да вечеряме. Заведох го в едно студентско кръчме на оживена улица в Бъроус и докато ядяхме мазни хамбургери, разговаряхме за книги и писане.

- Вие сте добър студент - каза ми той. - Знаете много неща.

- Благодаря. Четохте ли разказа ми?

- Не още.

- Бих искал да разбера мнението ви.

- Е, приятелю, ако това ще ви направи щастлив, ще хвърля едно око и ще ви кажа какво мисля.

- Но бъдете строг - настоях.

- Дадено.

Беше ме нарекъл „приятелю“ и бях силно развълнуван. Същата вечер се обадих на родителите си, за да им кажа, че само след няколко месеца, прекарани в университета, съм вечерял с великия Хари Куебърт. Луда от щастие, майка ми телефонирала след това на половината Ню Джърси, за да разтръби, че чудото Маркъс, нейният Маркъс, Знаменития, вече е завързал връзки с човек от най-висшите сфери на културата. Маркъс щял да стане голям писател, това било повече от сигурно.