Жоел Дикер - Истината за случая Хари Куебърт

Прибрах се в къщата доста по-късно. На входната врата намерих неподписана бележка, оставена през отсъствието ми. Обикновен плик, без никакви обозначения, в който имаше написано на компютър кратко послание. То гласеше:

Прибирай се у вас, Голдман.

28.

Колко е важно да умееш да падаш

(Бъроуски университет, Масачусетс, 1998-2002)

- Хари, ако трябваше да остане само един от уроците ви, кой бихте избрали?

- Бих ви задал същия въпрос.

- Според мен урокът би трябвало да се нарича колко е важно да умееш да падаш.

- Съгласен съм с вас. Животът е едно дълго падане, Маркъс. Най-важното е да умееш да падаш.

Освен че беше годината на големите снегове, които парализираха Американския север и част от Канада, като оставиха милиони нещастници на тъмно в продължение на дни, 1998-а бе и годината на запознанството ми с Хари. През онази есен завърших „Фелтън“ и се настаних в кампуса на Бъроуския университет - смесица от сглобяеми постройки и викториански сгради, заобиколени от обширни, безупречно поддържани морави. Дадоха ми хубава стая в източното крило на спалните помещения, която делях с едно симпатично слабичко момче от Айдахо, наречено Джаред, мил очилат чернокож от голямо обсебващо семейство, който очевидно бе толкова ужасен от новата си свобода, че за всяко нещо питаше дали има право. „Имам ли право да отида да си купя кока-кола? Имам ли право да се прибирам в кампуса след двайсет и два часа? Имам ли право да внасям храна в стаята? Имам ли право да не ходя на лекции, ако съм болен?“ Отговарях му, че от тринайсетата поправка насам, онази, която отменяше робството, има право да прави всичко, което пожелае, и той засияваше от щастие.

Джаред имаше две мании: да си преговаря материала и да се обажда на майка си, за да й каже, че всичко е наред. Аз имах само една - да стана прочут писател. Прекарвах времето си в писане на разкази за университетското списание, което обаче публикуваше един от два, при това на най-лошите страници, тези с рекламите на местните предприятия, които не интересуваха никого: Печатница „Л укас“, Канализации „Форстьр“, Фризьорски салон „Франсоа“ или пък Цветя ,Джули Хю“. Намирах ситуацията за несправедлива и скандална. Всъщност откакто бях пристигнал в кампуса, се сблъсквах със сериозна конкуренция в лицето на Доминик Рейнхарц, студент трета година с изключителна писателска дарба, пред която моите постижения бледнееха. В списанието бе на голяма почит и след излизането на всеки брой чувах в библиотеката възхитените коментари на студентите. Единственият, който неизменно ме подкрепяше, бе Джаред. Четеше разпечатаните ми разкази с огромен интерес и ги препрочиташе, когато излезеха в списанието. Винаги му подарявах един брой, но той държеше да отиде в редакцията и да си плати двата долара, които печелеше с такъв труд в екипа по почистването на университета през уикендите. Мисля, че изпитваше към мен безгранично възхищение. Често ми казваше: „Страхотен си, Маркъс. Какво правиш в дупка като Бъроус, Масачусетс, а?“. Една вечер в топлата ранна есен се бяхме излегнали на моравата в кампуса, пиехме бира и съзерцавахме небето. Джаред първо попита имаме ли право да пием бира в границите на кампуса, после попита дали има право да излиза нощем на моравата, след което забеляза падаща звезда и се развика:

- Пожелай си нещо, Маркъс! Пожелай си нещо!

- Пожелавам си да преуспеем в живота - казах аз. - С какво би искал да се занимаваш, Джаред?

- Бих искал просто да бъда свестен човек, Марк. А ти?

- Бих искал да съм много голям писател. Да продавам милиони и милиони екземпляри от книгите си.

Той бе отворил широко очи и орбитите му блестяха в нощта като две луни.

- Сигурен съм, че ще успееш, Марк. Ти си страхотен!

А аз си казах, че падащата звезда е звезда, която би могла да е красива, но се бои да блести и гледа да избяга надалече. Като мен.

В четвъртъците с Джаред никога не пропускахме лекциите на едно от главните действащи лица в университета - писателя Хари Куебърт. Беше силно впечатляващ мъж, харизматичен и внушаващ респект, нестандартен преподавател, обожаван от студентите и уважаван от колегите си. В Бъроус думата му се слушаше, мненията му се зачитаха не само защото беше Хари Куебърт, големият Хари Куебърт, перото на Америка, но и защото се налагаше с осанката си, с естествената си елегантност и с топлия си звучен глас. Когато го видеха в коридорите на университета и по алеите на кампуса, всички се обръщаха след него, за да го поздравят. Ползваше се с огромна популярност - студентите му бяха признателни, че посвещава времето си на толкова малък университет, давайки си сметка, че е достатъчно да вдигне телефона, за да отиде да преподава в най-престижните катедри в страната. Впрочем той единствен от преподавателите изнасяше лекции само в голямата аула, в която обикновено се провеждаха церемониите по връчването на дипломите и се устройваха театрални представления.