Жоел Дикер - Истината за случая Хари Куебърт

Той се усмихна.

- Исках да сменя обстановката.

- Толкова ми се ще да отида в Ню Йорк! - каза тя. - Ще обикалям по улиците с часове, ще изгледам всички представления на „Бродуей“. Ще си представям, че съм звезда. Звезда в Ню Йорк.

- Извинете ме - прекъсна я Хари. - Познаваме ли се?

Тя пак се разсмя с онзи прелестен смях.

- Не. Ала всички знаят кой сте. Вие сте писателят. Добре дошли в Орора, господине. Казвам се Нола, Нола Келерган.

- Хари Куебърт.

- Знам. Всички знаят, нали ви казах.

Той й подаде ръка да се здрависат, но тя се опря на ръката му, надигна се на пръсти и го целуна по бузата.

- Трябва да вървя. Няма да казвате, че пуша, нали?

- Няма, обещавам.

- Довиждане, господин писател. Надявам се пак да се видим.

И изчезна в проливния дъжд.

Той бе напълно разтърсен. Кое беше това момиче? Сърцето му силно биеше. Дълго стоя неподвижен под терасата, чак докато се стъмни. Не усещаше нито дъжда, нито тъмнината. Питаше се на колко ли е години. Беше твърде млада, знаеше това. Но бе покорен. Тя бе подпалила душата му.

*

Едно обаждане на Дъглас ме върна в реалността. Бяха изминали два часа, свечеряваше се. В огнището беше останала само жарава.

- Всички говорят за теб - каза ми Дъглас. - Никой не разбира какво правиш в Ню Хампшър. Всички повтарят, че си на път да извършиш най-голямата глупост в живота си.

- Всички знаят, че с Хари сме приятели. Не мога да стоя със скръстени ръце.

- Но нещата са се променили, Марк. С тези истории с убийствата и книгата. Мисля, че не схващаш размера на скандала. Барнаски е бесен, подозира, че няма да му занесеш нов роман. Твърди, че си се скрил в Ню Хампшър. И не греши. Седемнайсети юни сме, Марк. След тринайсет дни срокът ти изтича. След тринайсет дни си свършен.

- Ама да му се не види, да не мислиш, че не знам? Затова ли ми се обаждаш? За да ми припомниш в каква ситуация се намирам?

- Не, обаждам ти се, защото мисля, че имам идея.

- Идея? Слушам те.

- Напиши книга за случая „Хари Куебърт“.

- Какво? Не, дума да не става, няма да правя кариера на гърба на Хари.

- Защо на гърба ? Каза ми, че искаш да го защитиш. Докажи невинността му и напиши книга за всичко това. Представяш ли си какъв успех ще има?

- Да напиша книга за десет дни?

- Споменах на Барнаски, за да го поуспокоя.

- Какво? Споменал си...

- Чуй ме, Марк, преди да кипваш. Барнаски смята, че това е златна възможност! Твърди, че Маркъс Голдман, който разказва историята на Хари Куебърт, е сделка със седем нули! Това би могло да бъде книгата на годината! Предлага ти да започнете отначало - нов договор, който отменя предишния и ти осигурява аванс от половин милион долара. Ясно ли ти е какво означава това?

Означаваше, че ако напиша тази книга, ще спася кариерата си. Щеше да е сигурен бестселър, да ми донесе гарантиран успех и купища пари.

- Защо Барнаски би направил това за мен?

- Не за теб, за себе си би го направил. Марк, как не разбираш, тук всички говорят за тази история. Подобна книга би била ударът на века!

- Смятам, че не съм способен на това. Вече изобщо не мога да пиша. Дори не знам дали някога съм можел. Колкото до разследването... То е работа на полицията. Аз не умея да разследвам.

Дъглас продължи да настоява.

- Марк, това е възможността на живота ти.

- Ще си помисля.

- Което означава, че няма да си помислиш.

Разсмяхме се - той добре ме познаваше.

- Дъг, би ли могъл човек да се влюби в петнайсетгодишно момиче?

- Не.

- Как можеш да си сигурен?

- В нищо не съм сигурен.

- А какво е любовта?

- Марк, милост, без философски разговори, не е моментът.

- Но, Дъглас, той я е обичал! Хари е бил лудо влюбен в това момиче. Каза ми го днес в затвора - бил е на плажа пред дома си, видял я е и се е влюбил. Защо в нея, а не в някоя друга?

- Не знам, Марк. Но ми е любопитно да узная какво толкова те свързва с Куебърт.

- Знаменития - отвърнах.

- Кой?

- Знаменития. Един младеж, който не успяваше да пробие в живота. Докато не срещна Хари. Хари ме научи как да стана писател. Той ме научи колко е важно да умееш да падаш.

- Какви ги говориш, Марк? Да не си пил? Ти си писател, защото имаш талант.

- Не, там е работата. Човек не се ражда писател, а става такъв.

- Това ли е станало в Бъроус през деветдесет и осма?

- Да. Той ми предаде цялото си знание. Дължа му всичко.

- Искаш ли да ми разкажеш?

- Щом желаеш.

Тази вечер разказах на Дъглас историята, която ме свързваше с Хари. След разговора ни слязох на плажа. Имах нужда да взема въздух. В тъмнината отгатвах плътни облаци - времето бе тежко, скоро щеше да се разрази буря. Внезапно излезе вятър и дърветата започнаха да се люлеят бясно, сякаш самата природа известяваше края на Хари Куебърт.