Жоел Дикер - Истината за случая Хари Куебърт

Вечерите след тренировките скоро се превърнаха в част от понеделнишкия ритуал, който никакво обстоятелство не можеше да наруши и който подхрани още повече усещането ми, че съм Знаменития. Бях привилегирован - бях приятел на Хари Куебърт. В четвъртъците, когато вземах думата по време на лекцията, ме наричаше Маркъс, докато към другите се обръщаше с баналното госпожо или господине.

Няколко месеца по-късно - трябва да беше през януари или февруари - при една от понеделнишките ни вечери настоях да ми каже какво мисли за разказа ми, тъй като още не бе споменавал за него. След кратко колебание той ме попита:

- Наистина ли искате да знаете, Маркъс?

- На всяка цена. И бъдете критичен. Тук съм, за да се уча.

- Добре пишете. Имате огромен талант.

Изчервих се от удоволствие.

- Какво друго? - попитах нетърпеливо.

- Надарен сте, няма съмнение.

Бях на върха на щастието.

- Има ли нещо, което трябва да подобря според вас?

- О, разбира се. Знаете ли, притежавате голям потенциал, но всъщност онова, което прочетох, е слабо. Много слабо, честно казано. Нищо не струва. Това впрочем важи за всички ваши текстове в университетското списание. Да се режат дървета, за да се печатат подобни боклуци, е направо престъпно. Няма достатъчно гори за некадърните писатели, които населяват тази страна. Ще трябва да положите усилия.

Сърцето ми спря да бие. Сякаш ме бяха халосали с огромен боздуган по главата. Излизаше, че Хари Куебърт, кралят на литературата, беше главно кралят на мръсниците.

- Винаги ли сте такъв? - попитах остро.

Усмихна се развеселен, докато ме гледаше с вида си на паша, и явно се наслаждаваше на мига.

- Какъв?

- Несъедобен.

Той се разсмя.

- Всъщност, Маркъс, знам точно какъв тип сте - претенциозен хлапак, който си мисли, че Монтклеър е центърът на света. Същото са си мислили европейците през Средновековието, преди да се качат на кораб и да открият, че повечето цивилизации отвъд океаните са по-развити от тяхната, което се опитали да скрият чрез безброй кланета. Искам да кажа, Маркъс, че вие сте забележителна личност, ала рискувате да угаснете, ако не се пораздвижите. Текстовете ви са добри. Но всичко трябва да подложите на преоценка - стила, фразите, понятията, идеите. Трябва сам себе си да поставите под въпрос и още много да работите. Проблемът ви е, че не работите достатъчно. Задоволявате се с малко, редите думи, без да ги подбирате, и това се усеща. Мислите си, че сте гений, нали? Грешите. Работата ви е претупана и следователно не струва нищо. Тепърва трябва да работите. Следите ли мисълта ми?

- Не съвсем...

Ядосах се. Как смееше, какво като беше Куебърт? Как смееше да се отнася така с човек, наречен Знаменития? Той подзе:

- Ще ви дам много прост пример. Вие сте добър боксьор. Това е факт. Умеете да се боксирате. Но погледнете се, сравнявате се с един нещастник, с онова кльощаво момче. Удряте го като луд със самодоволство, от което ми се повръща. Сравнявате се само с него, защото сте сигурен, че сте по-силен. Всъщност сте слаб, Маркъс. Страхливец. Пълна нула, нищожество, непрекъснато блъфирате, хвърляте прах в очите. И най-лошото е, че сте доволен от себе си. Опитайте се да се равнявате по истински противник! Проявете смелост! Боксът никога не лъже, качването на ринга е много надеждно средство да разберете колко струвате - или побеждавате, или ви побеждават, не можете да се излъжете, нито да излъжете другите. Само че вие успявате винаги да се измъкнете. Вие сте това, което се нарича самозванец. Знаете ли защо слагаха текстовете ви в края на списанието? Защото бяха слаби. Чисто и просто. А защо тези на Рейнхарц събираха овациите? Защото бяха много добри. Това би могло да ви вдъхне желание да задминете себе си, да работите като луд и да създадете прекрасен текст, но беше толкова по-лесно да осъществите малкия си преврат, да отстраните Рейнхарц и да публикувате себе си, отколкото да се поставите под въпрос. Нека отгатна, Маркъс, така сте функционирали през целия си живот, нали? Или се лъжа?

Изпаднал в ярост, извиках:

- Вие нищо не знаете, Хари! В гимназията много ме ценяха. Наричаха ме Знаменития!

- Но погледнете се, Маркъс! Вие не умеете да падате! Страх ви е от падането. Затова, ако нищо не промените, ще се превърнете в празно и безинтересно същество. Как може човек да живее, без да се е научил да пада? Погледнете се в очите, за бога, и се запитайте какво правите в Бъроус! Видях досието ви! Говорих с Пъргал! Той почти ви беше показал вратата, малко генийче! Бихте могли да учите в Харвард, в Йейл, където и да е в Бръшляновата лига, ако бяхте пожелали, но не, трябвало е да дойдете тук, защото Господ Бог ви е надарил с толкова малки топки, че не ви стиска да се състезавате с истински съперници. Обадих се и във „Фелтън“, говорих с директора, горкият заблуден човечец, той ми разказа за Знаменития със сълзи на очи. Идвайки тук, Маркъс, вие сте знаели, че ще бъдете онзи непобедим тип, който сте измислили от начало до край и който всъщност изобщо не е готов да се справи с истинския живот. Предварително сте знаели, че тук не рискувате да паднете. Защото мисля, че това ви е проблемът - още не сте схванали колко е важно да умеете да падате. И това ще ви погуби, ако не се осъзнаете.