Жоел Дикер - Истината за случая Хари Куебърт

След тези думи той написа на салфетката си един адрес в Лоуел, Масачусетс, на около час път. Каза ми, че това е клуб по бокс и че всеки четвъртък там се организират боксови мачове, които са отворени за всички. И си тръгна, като ме остави да платя сметката.

Следващия понеделник Куебърт не дойде в боксовата зала, по-следващия също. В аулата ме наричаше „господине“ и се държеше презрително. Накрая се реших да го спра на излизане от една лекция.

- Вече не идвате в боксовата зала - подхвърлих.

- Симпатичен сте ми, Маркъс, но както ви казах, вие сте малък претенциозен ревльо, а времето ми е прекалено скъпо, за да го губя с вас. Не сте на мястото си в Бъроус и аз нямам какво да правя в компанията ви.

Ето така следващия четвъртък, все още бесен, заех колата на Джаред и отидох в боксовата зала, чийто адрес ми бе дал Хари. Беше просторен хангар в сърцето на индустриалната зона. Ужасно място, с много народ вътре, въздухът вонеше на пот и кръв. На централния ринг се разиграваше рядко жестока битка и многобройните зрители, струпани зад въжетата, надаваха животински викове. Беше ме страх, изпитвах желание да избягам, да се призная за победен, но не ми се удаде възможност - един чернокож колос, за когото после научих, че е собственик на залата, цъфна пред мен и ме попита: „Да се боксираш ли искаш, белчо?“. Отговорих, че да, искам, и той ме изпрати в съблекалнята да си сложа екипа. Четвърт час по-късно бях на ринга, застанал срещу него, за мач в два рунда.

През целия си живот ще си спомням какъв бой изядох онази вечер. Струваше ми се, че ще умра. Бях буквално размазан, а зрителите диво крещяха, очаровани да видят как на милото неопитно студентче от Монтклеър му разбиват мутрата. Въпреки състоянието си сметнах за въпрос на чест да издържа до края на регламентираното време - бе въпрос на гордост - и да изчакам финалния гонг, преди да рухна на земята, нокаутиран. Когато отворих очи, съвършено замаян, но благодарен на небето, че не съм мъртъв, видях Хари, наведен над мен, с гъба и вода в ръка.

- Хари? Какво правите тук?

Той деликатно ми попи лицето. Усмихваше се.

- Момчето ми, вие имате топки, които задминават всяко въображение. Онзи тип сигурно тежи трийсет килограма повече от вас. Боксирахте се забележително. Гордея се с вас.

Опитах се да се изправя, ала той ме разубеди.

- Не се движете, мисля, че носът ви е счупен. Вие сте свястно момче, Маркъс. Подозирах го, но сега ми го доказахте. Имах големи очаквания за вас още от деня, в който се запознахме. С този мач ми доказахте, че са оправдани. Доказахте, че сте способен да се сблъскате със себе си и да се надскочите. От сега нататък можем да бъдем приятели. Държа да ви кажа следното: вие сте най-блестящата личност, която съм срещал през последните години, и няма никакво съмнение, че ще станете голям писател. Аз лично ще ви помогна да го постигнете.

*

Така че точно след монументалния бой, който изядох в Лоуел, започна истинското ни приятелство и Хари Куебърт, преподавателят ми по литература през деня, се превърна просто в Хари, мой партньор по бокс в понеделник вечер, както и мой приятел и учител през някои свободни следобеди, когато ме учеше как да стана писател. С последното обикновено се занимавахме в събота. Срещахме се в близкия до кампуса дайнър, сядахме на голяма маса, върху която разпростирахме книгите и листовете си, той препрочиташе текстовете ми и ми даваше съвети, като ме подтикваше да започвам отначало, да обмислям отново и отново изреченията си. „Един текст никога не е достатъчно добър - казваше ми. - Просто идва момент, в който е по-малко слаб от преди.“ Между срещите ни прекарвах часове в стаята си в писане и преработване на текстовете ми. Ето как аз, който бях прелитал над живота с известна лекота, аз, който винаги бях успявал да мамя всички, попаднах на костелив орех, ама колко костелив! Самият Хари Куебърт, първият и единствен човек, успял да ме сблъска със собствената ми личност.

Хари ме научи не само да пиша, но и да разбирам изкуството. Водеше ме на театър, на изложби, на кино. Заведе ме и в Симфъни Хол в Бостън. Казваше, че добре изпълнената опера може да го разплаче. Смяташе, че двамата много си приличаме, и често ми разправяше за миналия си живот. Казваше, че писането е променило живота му и че това е станало в средата на седемдесетте години. Спомням си, че веднъж, когато отивахме да слушаме един пенсионерски хор близо до Тийнетридж, той разтвори пред мен вратите на паметта си. Беше роден през 1941 година в Бентън, Ню Джърси. Единствен син на майка секретарка и баща лекар. Мисля, че е бил щастливо дете и че нямаше кой знае какво да каже за юношеските си години. За мен историята на