Ю Несбьо - Хлебарките

— Добро предложение — отсъди Мьолер с висок ясен глас.

— Чудесно — кимна Турхюс. — Искаме толкова бързо становище, защото случаят е спешен. Ще се наложи вашият човек да прекрати текущите си ангажименти. Заминава още утре.

„Навярно Хуле се нуждае именно от такава задача в момента“, утеши се Бярне Мьолер.

— Съжаляваме, че се налага да ви отнемем толкова ценен кадър — заключи Аскилсен.

Бярне Мьолер едва се сдържа да не прихне.

Откриха го в ресторант „Скрьодер“ на улица „Валдемар Тране“ — стара, достолепна кръчма в пресечната точка на източно и западно Осло. Истината изисква да се уточни, че кръчмата беше повече стара, отколкото достолепна. Достолепието ѝ се изчерпваше с хрумването на градската управа да обяви кафявите, окадени от цигарен дим помещения за паметник на културата, но опитът за увековечаване славата на ресторанта не бе успял да повлияе на клиентелата — подложен на социални гонения, застрашен от изчезване вид, включващ стари пияници, вечни провинциални студенти и донжуани с поовехтяла фасада.

Двамата полицаи видяха високата фигура да седи под стара картина, изобразяваща църквата в Акер. Въздушната струя, нахлула от вратата, разлюля димната завеса. Русата коса, подстригана съвсем късо, стърчеше на иглички, а тридневната брада върху изпосталялото, белязано от страдание лице беше прошарена, макар притежателят ѝ да не бе прехвърлил трийсет и пет. Седеше сам, с изправен гръб, облечен в закопчано двуредно палто, сякаш всеки момент се канеше да си тръгва. Сякаш халбата бира, сервирана пред него, не беше източник на удоволствие, а работа, която трябва да се свърши.

— Посъветваха ни да те потърсим тук — подхвана по-възрастният от двамата полицаи и седна на стола срещу него. — Аз съм полицай Валер.

— Виждате ли онзи мъж в ъгъла? — попита Хуле, без да вдига поглед.

Валер се извърна. В ъгъла седеше възрастен мъж, само кожа и кости, взираше се в чаша с червено вино и се люлееше напред-назад. Все едно зъзнеше.

— Наричат го последния мохикан.

Хуле вдигна глава и им се усмихна широко. Очите му приличаха на синьо-бели топчета, замрежени от паяжина червени жилки, а погледът му се бе вперил някъде в гърдите на Валер.

— Бивш моряк от търговския флот — обясни Хари с пресилено ясна дикция. — Допреди няколко години имаше доста от неговото поколение, но вече останаха малцина. Този е бил обстрелван с торпедо два пъти по време на войната. Мисли се за безсмъртен. Миналата седмица го намерих да спи в снежна пряспа по улица „Глюксте“, след като „Скрьодер“ беше затворил. Навън беше пълно мъртвило, тъмно като в рог и осемнайсет градуса под нулата. Разтърсих го, за да дойде на себе си, а той само ме погледна и ме прати да вървя по дяволите.

Хари се разсмя високо.

— Виж какво, Хуле…

— Снощи отидох до масата му и го попитах помни ли случката. Все пак го бях спасил от измръзване. И какво, мислите, ми отговори този хубостник?

— Мьолер иска да те види, Хуле.

— Каза, че бил безсмъртен. „Мога да живея като никому ненужен ветеран в тази скапана страна. Но е адски гадно, когато и свети Петър те пъди — това вече не си е работа.“ Чуйте го само! Дори свети Петър не искал…

— Наредиха ни да те отведем в управлението.

Върху масата на Хуле тупна нова халба.

— Да оправим сметката, Вера — поиска той.

— Двеста и осемдесет — отговори сервитьорката, без дори да погледне тефтера си.

— Майчице — промърмори по-младият полицай.

— Не ми връщай, Вера.

— Уха. Благодарско — и тя изчезна.

— Най-доброто обслужване в града — обясни Хари. — Случва се да те забележат и без да размахваш две ръце.

Лицето на Валер се бе изопнало и кожата стоеше опъната върху челото, където една вена изпъкваше подобно на гърчеща се синя змия.

— Нямаме време да слушаме пияндурските ти истории, Хуле. Предлагам да пропуснеш последната хал…

Хуле вече бе поднесъл чашата към устните си и пиеше.

Валер се надвеси над масата. Едва се сдържаше да не повиши глас:

— Знам те що за стока си, Хуле. И не те харесвам. Ако зависеше от мен, отдавна да си изхвърчал от системата. Отрепки като теб петнят имиджа на полицията. Но сме дошли за друго. Възложиха ни да те отведем при шефа. Мьолер е добър човек. Може да ти даде още един шанс.

Хуле се оригна, Валер се отдръпна погнусен.

— Какъв шанс?

— Да покажеш в какво те бива — отвърна по-младият полицай и се усмихна хлапашки.

— Ей сега ще видите в какво ме бива — усмихна се Хуле, надигна халбата и отметна назад глава.