Джон Сол - Дом за разплата

— Бетина — посрещна я директорът и се облегна на стола си с прекалено уморен за началото на работния ден вид. — Заповядай.

— Имам известни притеснения по отношение на Сара Крейн — каза учителката, след като затвори вратата и се приближи към бюрото му. — Не е на училище днес, а и вчера е отсъствала.

— Инид обаждала ли се е?

— Анджи Гарви ѝ казала, че Сара е болна от грип, но вълната от този вирус мина преди три седмици. Така че ако наистина е болна от него, е единствената от цялото училище, което също е необичайно.

Веждите на Маркъм леко се вдигнаха:

— И какво очакваш от мен по този повод? Да се обадя в службата за защита на детето ли? — После възприе сериозен тон: — Подочувам разни странни истории напоследък. Доколкото схващам, госпожица Крейн май ще излезе сериозна художничка.

Бетина се стегна:

— Че е много талантлива — талантлива е. И това е една от причините да се интересувам от нея. Дарба като нейната следва да се насърчава, само че…

— Само че семейство Гарви не желаят тя да контактува с теб, нали така? — Бетина кимна. — И поради това си дошла да ме молиш аз да се разправям с тях, а? — Бетина пак кимна, а Джо Маркъм си записа нещо на настолния календар. — Дай да се договорим така: да изчакаме да видим дали утре ще дойде и ако отсъства, ще се опитам да разбера защо. Окей?

— Благодаря. — Бетина отвори вратата и беше почти излязла, но изведнъж се извърна: — Преписката на Сара от предишното ѝ училище още ли я няма?

— Питай Инид — отвърна директорът, а от тона му Бетина усети, че вниманието му вече се е пренасочило от Сара Крейн към каквото е правел там, преди тя да влезе. Затвори вратата на директорския кабинет, а като се обърна, Инид вече я чакаше с готовата папка:

— Заповядай. Така и така я бях извадила заради отсъствията. — По ъгълчетата на устните заигра закачлива усмивка. — Нали си ме знаеш каква съм. Всичко записвам. Сигурно ще изгорят целия архив в деня, в който умра.

— Благодаря — каза Бетина, взе папката и кацна на един от столовете, на които обикновено седяха ученици в очакване да отговарят пред Джо Маркъм за прегрешенията си.

Явно днешната сутрин беше безгреховна, след като всички останали столове бяха свободни.

Часовникът на стената ѝ напомни, че остават деветдесетина секунди до биенето на звънеца и че е време да се върне в кабинета по рисуване на долния етаж. Прелисти набързо извлечението от преписката на Сара в предишното ѝ училище — което нямаше нищо общо с онова, което търсеше — и чак на последната страница откри необходимото — името на патронажната социална служителка, към която бе зачислена Сара Крейн.

Кейт Уилямс.

Повтори си на ум няколкократно номера ѝ, за да не го забрави, преди да е стигнала в кабинета, и тъкмо да затвори папката, мярна още нещо.

Датата на раждане на Сара.

Обзе я ужасен студ, а папката се изплъзна от ръцете ѝ и тупна на пода.

— Бетина? — подскочи Инид. — Лошо ли ти е?

Бетина погледна папката на пода и се приведе да я вдигне.

— Нищо ми няма — каза, като не успя съвсем да прикрие слабото треперене в гласа си. — Без да искам, я изпуснах.

Инид я изгледа подозрително:

— Много си пребледняла. Закусвала ли си тази сутрин? Ако не си, може да ти е паднала захарта. В учителската стая има понички. Хапни една, а аз ще пратя някой да наглежда през това време класа ти.

— Няма нужда — завъртя глава Бетина. — Ще се оправя.

И преди Инид да ѝ възрази, стана, върна папката върху бюрото ѝ и излезе от канцеларията, повтаряйки още три пъти наум телефонния номер на Кейт Уилямс.

Не ѝ беше необходимо да запомня рождената дата на Сара.

Изключено беше да я забрави.

Бетина наби спирачките и колата ѝ се закова пред ръждясалите железни порти на „Шътърс“.

Нещо се беше променило.

Какво обаче?

Остана за миг неподвижна зад волана и през това време се убеждаваше, че няма никаква промяна, а че просто е видяла рождената дата на Сара Крейн в училищната преписка. И въпреки това през целия ден — който ѝ се видя безкраен — имаше усещането, че нещо се измества и чувството ѝ се засили още повече по пътя ѝ от училище към дома. И ето че сега, седнала в колата си пред портала на единствения дом, в който беше живяла, вече виждаше промяната.

Което, разбира се, не можеше да бъде: портите си бяха точно такива, каквито ги помнеше открай време — провиснали и ръждясали, с оригиналните лозови листа от ковано желязо, почнали отдавна да падат, сякаш самите порти усещаха бързо приближаващата се зима. С тази разлика, че днес следобед портите изглеждаха другояче.