Джон Сол - Дом за разплата

По дяволите!

На излизане от сградата Шеп добави Бетина Филипс към списъка на проблемите, с които трябваше да се пребори.

— Заключена ли си? — притисна Ник телефона така силно, че ухото му почна да изтръпва. Седнал беше на ръба на леглото и не можеше да повярва на онова, което Сара му разправяше. Ами ако стане пожар? Как ще излезе тя от къщи?

— Върви да ѝ помогнеш — прошепна един от гласовете в главата му. — Веднага отивай.

— Убий ги — подсказа му друг глас. — Ще ти помогна. Силен съм… по-силен съм от теб… само ме вкарай у тях… и ще успеем… ще успеем…

— Не! — Ник се помъчи да не произнесе на глас думата, но не успя съвсем. После стисна очи с напразната надежда, че ако се съсредоточи единствено върху шепота от Сара, останалите гласове в главата му някак си ще млъкнат. Те обаче отказваха.

— Питай я — повтаряше съвсем нов глас. — Питай я какво е нарисувала? Онова ли, дето ти го показах? Питай я… сега я питай или…

Ник потръпна и се напъна да изключи от мозъка си този шепнещ глас, но беше прекалено късно. Демонът в него настояваше да узнае.

— Ник? — гласът на Сара успя да пробие данданията в ума му. — Какво ти е?

— К-к-какво нарисува снощи? — попита Ник, чийто глас също беше спаднал до шепот. — Гласовете се интересуват. — Изчака отговора ѝ, но след като Сара нищо не каза, продължи: — Огън, нали? Нали това нарисува? Огън.

Рязкото поемане на дъх от страна на Сара му бе достатъчно, за да разбере, че е улучил. За пореден път тя беше нарисувала онова, което той виждаше.

Ами ако той е този, който вижда онова, което тя рисува?

— Някой се качва по стълбите — прошепна Сара и прекъсна връзката.

— Върви при нея — заврънка го пак един от гласовете. — Помогни ѝ!

— Не мога! — изхлипа Ник. — Какво искате от мен?

— Направи нещо! Няма значение какво! — настояваше друг глас. — Направи нещо, иначе…

Внезапно вратата на стаята му се отвори и баща му нахълта, без изобщо да почука. Гласовете изведнъж замлъкнаха и в настаналата тишина Ник усещаше единствено блъскането на сърцето си. Да не би баща му да го е чул как спори с гласовете?

Защото, ако го е чул…

— Как си?

Ник се помъчи да направи разбор на въпроса. В какъв смисъл как е? Във физически, или в душевен? Но нищо в поведението на баща му не му подсказа смисъла.

— Добре съм — рече внимателно. — Малко поохлузен тук-там — и се пипна по гръдния кош, който бе плътно бинтован под ризата му. — Ребрата ме понаболяват. Ама иначе съм окей.

Шеп приседна на ръба на леглото.

— Майка ти каза, че пак си имал една от ония…

Баща му се поколеба за миг, а Ник се досети защо: откакто се помнеше, баща му мразеше да говори за проблемите му, сякаш по този начин можеше да отрече съществуванието им.

— Халюцинации, татко — каза. — Наричат се…

— Знам как се наричат — прекъсна го баща му. — Та пак ли получи такава?

Ха сега де? рече си Ник? Какво да му отговоря? А и той, след като вече знае, защо ме пита? Но погледът на баща му го приковаваше и нямаше как да премълчи.

— Е, не беше истинска халюцинация — промълви накрая.

— Какво значи „не истинска“ — присви очи баща му. — Имаше ли я или я нямаше?

— Ами… по-точно беше нещо като… видение.

— Видение ли? — веднага повтори с подигравка в гласа баща му. — И кое прави видението по-предпочитано от халюцинацията?

Сега вече гласовете се размърмориха.

— Нищо — отговори на мига Ник с надеждата да прекрати разговора, преди гласовете да са се развикали толкова, че да не може повече да чува баща си. — Не съм казал, че е за предпочитане. Но е по-друго. Вече виждам неща, които имат някакъв смисъл. — И изтръпна в мига, в който думите се отрониха от устата му; излизаше, че е започнал да вярва в реалността на халюцинациите.

— Значи става все по-зле и по-зле — заключи баща му с изписан по лицето гняв. — И знаеш ли защо? Положението ти взе да се влошава, откакто в града се появи онова момиче… сакатото, дето другаруваш с него.

Главата на Ник се изпълни с вой.

— Не! — изправи се Ник и изгледа гневно баща си. — Това изобщо не е вярно. Сара ми е приятелка… и точно тя ме намери в парка! Спаси ми живота!

— Може и да е така — каза Шеп. — Но според мен именно тя е тази, която те е вкарала в парка. За мен ти ставаш все по-зле, откакто се запозна с нея.

— Ама…

— Така че ти забранявам повече да я виждаш.

— Не! — замоли се Ник. — Изобщо не си прав. Когато съм с нея, се чувствам по-добре. Гласовете почти млъкват. — И взе да рови из ума си за думи, които биха могли да убедят баща му. — Когато съм с нея, съм все едно нормален.