Част от ръждата като да се беше олюпила, а от едно-две проядени лозови стебла сякаш бяха поникнали нови миниатюрни островърхи филизчета.
Което пък беше пълна глупост: металът, особено пък кованият метал, не е способен на подобно нещо. Ръждяса ли веднъж — край. Пък и колкото реалистични да са изглеждали лозовите ластари преди век и половина, не бяха нищо повече от най-обикновено желязо.
И все пак…
Светлината. Никакво друго обяснение не намираше. Явно есенната светлина я мамеше — слънцето бе почнало да залязва съвсем рано и вечерните сенки скриваха най-грозното от похабата на годините.
Свали крака си от педала на спирачката и продължи напред, но на излизане от гаража няколко секунди по-късно пак се закова на място.
И впери поглед в къщата.
Защото и тя ѝ се стори някак си различна. Но какво пък се беше променило? Боята продължаваше да се лющи, поне онази, която беше останала от някога, и по покрива все още липсваха ответите през годините плочи.
И все пак…
Все пак боята ѝ се видя не толкова зле, колкото ѝ се беше сторила при последния оглед преди няколко месеца, та дори и покривът имаше вид, че ще може да изкара поне още една зима преди да ѝ се наложи да предприеме нещо.
Както винаги, влезе през задния вход, но пак се спря на прага. Само че този път знаеше защо спря.
Беше забравила да изключи отоплението в кухнята, та я блъсна вълна от нагорещен и скъпоструващ въздух. Без дори да си съблече палтото, се насочи към калорифера и се пресегна да го изключи.
Но се оказа, че вече е изключен. И вентилаторът му не духаше, и повърхността му имаше стайна температура.
Да не говорим, че и Пайуакет не се беше свил на кравай отпреде му, да се припича и да проспива деня си.
Излезе от кухнята, мина през килера и разтвори летящата врата към трапезарията.
И там беше толкова горещо, колкото в кухнята.
Същото и в голямата зала.
И същото, както установи като мина покрай отворената му врата — и в кабинета. А през открехнатата му врата излизаше не само горещина, но и лютивата миризма на пушек.
Откъде пушек?
Обзета от паника, Бетина отвори докрай вратата, очаквайки едва ли не да завари стаята обгърната в пламъци. Но видя само тлеещите въглени в камината.
А отпреде ѝ, свит на кравай, спеше дълбоко Пайуакет.
Сега пък откъде се взе този огън? Самата тя не беше го палила — в това поне беше абсолютно сигурна.
Пък и да беше — дори да приемеше, че го е запалила сутринта, преди да излезе за работа… как беше успял да гори цял ден? Че и цялата къща да затопли?
А щом не го е запалила тя, кой го е запалил? Посегна към телефона да се обади на Дан Уест, но размисли. Добре де, някой е влязъл с взлом. Но за какво му е било да оставя горящ огън? Не вижда никаква логика.
В същия момент очите ѝ се спряха върху пожълтелия ръкопис, скрит от дядо ѝ в най-долното чекмедже на бюрото, но който сега лежеше точно в средата на махагоновата му повърхност.
След което се сети за картината, която Сара Крейн беше нарисувала преди две вечери и която все още си стоеше на статива в студиото, подпряна точно така, както я беше оставила Сара.
Ако изобщо беше все още там?
Изведнъж Пайуакет се събуди, озова се с един скок на бюрото, подуши ръкописа и след това погледна Бетина, а жълтите му очи светеха по-силно и от тлеещите въглени в камината, от която току-що се беше отделил. Само след секунда скочи обратно на пода, хукна през вратата и зави наляво.
Към студиото.
Бетина тръгна подире му, но преди да направи и една крачка, се извърна, отиде до бюрото и грабна ръкописа. И притиснала здраво към гърдите си старите страници, последва своя домашен любимец.
Когато стигна до студиото, Пайуакет вече я чакаше върху шезлонга.
А рисунката върху статива, като портите към имота и дори самата къща, беше някак си променена.
Пламъците горяха по-ярко, отколкото Бетина ги помнеше, и буквално се напъваха да изскочат от хартията.
Пайуакет беше отново на крака и настойчиво завираше муцуна в ръкописа, а по някое време замахна сърдито с лапа и изби половината му страници от ръцете на Бетина. Тя стисна още по-здраво останалите ѝ листа и очите ѝ изведнъж попаднаха на разкрилите се върху страницата думи:
Струпах накуп всички книжа от кантонерките и около тях наредих всички дървени столове. Покрай столовете натрупах всичко друго запалимо, което ми попадна в офиса и залях всичко със светилен газ от ремонтната работилница. След малко свирката изсвири и бях сигурен, че вече всички тъкачи работят с пълна сила на становете, че всички работници са по местата си.
Читать дальше