Джон Сол - Дом за разплата

Включително и Хонория.

Най-вече Хонория.

И тя е вече зад стана си, с копелето на брат ми в утробата ѝ, а ръцете ѝ тъкат материя, по-разпусната и от моралните ѝ норми. Но няма да е за дълго.

Представях си вече как ще лумне пожарът, след като драсна клечката и я хвърля всред всичките ми подпалки. Мъхът във въздуха ще прихване някоя искра, самият въздух ще пламне и ще обгърне сградата, заедно с всички в нея.

Заключих отвън двете големи врати на склада и…

Телефонът иззвъня.

Неочакваният звук стресна Бетина, тя изпусна и останалите листа на пода, а Пайуакет скочи от шезлонга и се шмугна под него.

Бетина вдигна слушалката и я долепи до ухото си, но преди да успее да каже и една дума я зашлеви зъл глас:

— Остави ги на мира — изрече гласът, тих, опасен и треперещ от бяс. — Остави децата ни на мира.

Топлината в къщата внезапно бе прогонена от наплив на ужасен студ. Бетина познаваше този глас, идеално го знаеше, макар никога досега да не го беше чувала по телефона. Знаеше го от своето минало.

Знаеше го от кошмарите си.

Пръстите ѝ така стискаха слушалката, сякаш бяха залепнали от студ към нея.

— И те държа под око — каза гласът.

След което настъпи тишина.

Ужасният студ, който бе залял Бетина само преди секунда, се превърна в страх и тя погледна инстинктивно през огромните прозорци на зимната градина. Тъй като вътре беше прекалено светло, не успя да види нищо навън, освен тъмнината, обградила от всички страни къщата.

Но това не пречеше никому да гледа отвън вътре.

Обзета от ужас, какъвто беше изживявала само веднъж досега, Бетина се втурна през къщата и взе да проверява една по една вратите и всичките прозорци, да се убеди, че са заключени.

Заключени и със спуснати резета.

Въпреки това не се почувства в безопасност, а животните ѝ, сякаш прихванали страха ѝ, се струпаха около нея и когато най-после угаси осветлението на партера и тръгна нагоре към спалнята си на втория етаж, не се отлепиха от нозете ѝ.

Не преставаше да се ослушва в шумовете от къщата.

И животните бяха наострили слух.

Тишина.

Прибра животните в спалнята си, заключи се и си легна така, както си беше облечена, все още в плен на ужасния страх, внушен ѝ от гласа по телефона. Вдигна завивката плътно до брадичката си, остави лампата да свети и взе да се моли, ако сънят изобщо дойдеше, поне да не ѝ донесе още ужаси…

Усети присъствието, преди да го беше чула. Усети го като опасност, която беше съвсем наблизо и от която трябваше да бяга. Но вместо да бяга, тя се спря и зачака в тъмнината, в гората, в самотата на нощта.

Някаква съчка се пречупи. Звукът сякаш дойде откъм гърба ѝ.

Извъртя се и пак го чу.

И пак иззад себе си.

Когато и трета съчка изпука, най-после хукна да бяга, но краката ѝ така тежаха, че едва ги движеше.

А присъствието от мрака идеше все по-близо.

Почти можеше да го види, почти да го пипне, но макар че бе тъй, тъй близо, някак си не успяваше да го намери.

После нещо я хвана за гърлото, усети как я стиска все по-силно и вече усещаше дишането му досам ухото си — тежко дишане, — а онова нещо около шията ѝ се стягаше още повече и тя взе да пада, да пада, да пада, но по някое време земята се вдигна насреща ѝ и онова нещо пусна врата ѝ, но пък сега я натискаше нещо отгоре — някаква ужасна тежест — и ѝ идеше да изпищи, но беше останала без глас, та когато отвореше уста, не можеше да издаде никакъв звук.

Пръсти.

Груби пръсти, които шареха по цялото ѝ тяло, раздираха дрехите ѝ, смъкваха ги, навираха се под сутиена и… в гащите ѝ… вътре в нея! Сега вече успя да изпищи, но гласът ѝ остана в плен на тялото ѝ, та колкото и да се напъваше, нищо не излезе, освен някакво странно ръмжене.

Опита се да хапе, да дращи — всичко, което ѝ дойдеше наум, само и само да се отскубне — но нападателят оставаше през цялото време извън обсега ѝ, недосегаем за мятащите се панически нейни ръце и крака.

Тежестта му отгоре ѝ ставаше все по-голяма и тя усети как потъва в горската пръст, как дрехите ѝ биват разкъсани и как нещо влиза силом в нея, разкъсва я, причинява ѝ прогаряща болка в слабините и…

— Ще те убия! — прошепна глас в ухото ѝ. Гласът беше нисък, твърд и тъй студен, че чак душата ѝ се вледени, но в същото време прогори в паметта ѝ неизличим спомен.

Гласът проникна в паметта ѝ дори по-дълбоко, отколкото мъжът успя да проникне в тялото ѝ.

Не можеше да диша, не можеше да се съпротивлява, не беше способна нищо да стори.