Джон Сол - Дом за разплата

Баща му обаче сякаш изобщо не го чу.

— Ще ти го кажа с прости думи, Ник. Ако не престанеш да се срещаш с тази Крейн, ще се наложи да те върнем в болницата.

Гласовете взеха да вият и Ник по навик кръстоса ръце върху гърдите си и се прегърна, доколкото можеше, за да не изкрещи на хора от гласове в главата му да млъкне, понеже усещаше, че подобен крясък само би влошил още повече нещата. Взря се в очите на баща си с надеждата да открие някаква възможност за компромис, но не би. Поне засега по този въпрос нямаше смисъл да спори с него.

Но и не можеше току-така да се предаде.

— Мъча се да се оправя — рече с треперещ глас. — Наистина се старая. Повярвай ми.

— Знам само едно: не мога да те оставя да се размотаваш с твоите видения в компанията на това момиче, чийто баща е в затвора, на чиято управа съм член. Така че решавай ти: или ще спреш да общуваш с нея, или ще те върнем в болницата.

Явно друго предложение нямаше да получи. И на фона на беснеещите в главата му гласове, Ник се предаде пред баща си:

— Ще направя така, както искаш. Само не ме връщай в болницата.

Най-после баща му се усмихна, но без капчица топлота:

— Хубаво. Стой по-далеч от това момиче, пък да видим какво ще излезе, окей?

Ник не можеше дори да си представи как ще страни от Сара, но му се налагаше да кимне.

— Окей? — повтори баща му.

— Окей — прошепна Ник.

— Добре. Да смятаме разговорът ни за приключен. След няколко минути сядаме да вечеряме.

— Ще сляза.

Баща му излезе, без да си направи труда да затвори след себе си и Ник едва устиска да не отиде и да затръшне вратата зад гърба му. Само щеше да натегне повече обстановката, а и вече размишляваше по какъв начин да заобиколи бащината заповед.

Можеше да се вижда със Сара в училище, особено ако предварително се наговореха „случайно“ да се срещнат. Как ще му попречи баща му в такива случаи? Как изобщо ще узнае? Та той поначало май не обръщаше особено внимание на Ник.

Пък и да иска да не вижда Сара, пак няма да може.

Гласовете в главата му няма да му позволят.

Бетина Филипс едва изчака последните ученици да се източат от кабинета, втурна се в тълпата по коридора и си запроправя път през сменящите класните си стаи ученици към училищната канцелария.

Инид Хоугън, която беше секретарка още от времето, когато самата Бетина беше гимназистка — а нищо чудно да е била там още по времето на баща ѝ, като се имаше предвид всеобщото мнение, че Инид не е мръднала изобщо през последните четири десетилетия — вършеше онова, което беше редовното ѝ занимание в тази част на учебния ден: приключваше с официалното нанасяне на отсъствията в ученическите досиета. През всичките години, откакто Инид беше застъпила на този пост, единствената промяна бе в това, че сега вписванията ставаха в компютъра, а не в някогашните дневници. Е, беше изпитала известна трудност при прехода: писалката и мастилото я затрудняваха в много по-малка степен.

Техниката си оставаше загадка, а тя нямаше никакво доверие на загадъчното, затова в уоруикската гимназия всички важни архиви и досега се пазеха както в кантонерката до бюрото на Инид, така и в компютъра, скрит в специално укрепена стая в мазето.

— Ако изобщо ги е запаметил — подметна заядливо веднъж Инид. — А и да ги е запомнил, какво ще стане, ако се повреди? Къде ще ги търсим всичките архиви?

Но това, че Инид успяваше по този начин да удвои работата си, като върши нещата „и поновому, и по правилному“, не ѝ пречеше да посреща с усмивка всеки посетител, който влезеше в стаята ѝ.

— Здравей, Инид — каза Бетина. — Сара Крейн днес на училище ли е?

Инид завъртя глава:

— Вчера се обадих на Анджи Гарви. Изглежда, Сара я е хванал грипът. Цяла нощ била повръщала. Но не през последната нощ — добави бързо Инид в безкрайния си стремеж да поддържа безупречно архива. — По-предната. Така че днес реших да не ги безпокоя. И мен преди три седмици ме тръшна същият вирус, та цели два дни не можах да помръдна. Така че ако Сара не се яви и утре…

Но Бетина беше престанала да я слуша. Сара Крейн изобщо не беше повръщала по-предната нощ, ами спеше непробудно на Бетининия шезлонг, гушнала Купър, и двамата завити с две топли одеяла. Сара изобщо не беше болна.

А това означаваше, че става нещо друго и Бетина беше почти убедена, че знае какво. Кимна към директорския кабинет:

— Джо тука ли е?

— Влизай направо — каза Инид.

Бетина почука леко на вратата на Джо Маркъм, отвори я и надникна.