Джон Сол - Дом за разплата

Вероятно се ангажира прекомерно със случая.

Но Бетина беше учителка, и всички други учители, които познаваше, се грижеха за своите ученици — особено онези, които животът беше ощетил. А Сара Крейн беше най-ощетена от всички, които Бетина познаваше. Днес следобед отсъстваше от часа ѝ, а от канцеларията я уведомиха, че този ден Сара изобщо не е идвала на училище.

Вътрешно беше убедена, че Сара не е признала пред семейство Гарви къде е прекарала нощта, за което очевидно са я наказали. Но ако отидеше у Гарви, нещата около Сара само щяха да се влошат. И на директора не можеше да се оплаче — Джо Маркъм щеше веднага да ѝ каже, че връзката ѝ със Сара е „неподходяща“ и че тя трябва да си гледа собствената работа, с което щеше да ѝ внуши, че само още малко и ще даде на училищното настоятелство отдавна търсения от него повод да я уволни.

Оставаше ѝ само патронажният социален служител на Сара, а Бетина си нямаше и понятие кой е. Е, можеше да се разрови из бюрокрацията на окръга, но това сигурно щеше да ѝ отнеме поне няколко дни.

От друга страна, можеше да поиска среща с бащата на Сара, който сто на сто щеше да знае кой е общественият настойник на дъщеря му.

Погледна часовника на таблото. Времето за свиждания беше към края си — ако наистина иска да види този човек, по-добре да побърза.

Петнадесет минути по-късно Бетина седеше пред кръгла гетинаксова масичка в гола зала, изпълнена със затворници, съпруги, майки и деца, които не спираха да се надвикват, за да се чуят с близките си. Миг след това в помещението въведоха висок, слаб мъж с изпълнени с тревога уморени очи, който седна срещу нея.

— Господин Крейн? — попита Бетина и се пресегна през масата да се ръкуват. — Казвам се Бетина Филипс. Преподавам на Сара по рисуване.

Моментално забеляза как погледът му живна при споменаването на Сара. Мъжът придърпа стола си към масичката и се приведе напред:

— Много е добра, нали? — попита с нотка на гордост в таланта на Сара. — И то много над гимназиалното ниво, не мислите ли?

— Така е — съгласи се Бетина. — Досега май не съм имала ученик с такъв самороден талант като нейния. — Млъкна за миг, после реши да приеме предложения от Ед дебютен ход. — И точно затова съм дошла, господин Крейн.

— Наричайте ме Ед — предложи Крейн. — Нали знаете, че сте любимката на Сара?

— И аз я намирам за изключително близка — усмихна се Бетина. — Но имам чувството, че приемното ѝ семейство не подкрепя таланта ѝ до степента, в която ние двамата с вас го правим. — Светлината, която струеше от очите на Ед, когато говореше за дъщеря си, моментално угасна и Бетина усети, че е засегнала болна тема.

— Какво по-точно ви е казала? — попита Ед, но гласът му се сниши и той хвърляше притеснени коси погледи към най-близкия надзирател. — Какво е направил Гарви?

— Не смятам, че все още е направил каквото и да било. Но друго искам да ви питам: знаете ли кой е патронажният служител на Сара? Може би ще ми се наложи да се срещна с него.

Ед понечи да отговори, но после затвори уста и очите му възприеха онзи изтощен поглед, с който беше дошъл в залата за свиждане. — Ама и аз съм един баща! — измърмори по-скоро на себе си, отколкото на Бетина. После май се опита да се стегне. — Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че помня само малкото ѝ име? Кейт не-знам-коя-си… Представяте ли си? Толкова съм се вглъбил в собствените ми проблеми, че дори не помня името на жената, която трябва да се грижи за дъщеря ми… — Тук гласът му се изпълни с горчивина: — Всъщност аз знам кой трябва да се грижи за нея — аз. Но вместо това…

— Гласът му се изгуби, а когато най-сетне погледна Бетина, изражението му беше толкова тъжно, че ѝ се прищя да се пресегне през масата и да го прегърне. — Извинявайте — каза, — просто… — Млъкна за миг, после завъртя глава. — Съжалявам.

Почувствала се напълно безпомощна, Бетина протегна ръка с желание да го докосне, но един от надзирателите я изгледа така строго, че дръпна пръстите си като опарена и взе да търси в ума си нещо — каквото и да било, — с което да разсее мъката на Ед Крейн. Естествено, темата, която се налагаше от само себе си, беше една.

— Отгледал сте прекрасно дете — каза му. — Добра, възпитана и, разбира се, наследила от някого голям талант.

— Със сигурност знам, че не е нито от мен, нито от жена ми — въздъхна Ед.

— Някой дядо или баба? — килна глава Бетина.

— Възможно е, но нямам представа — сви рамене Ед и пак погледна Бетина. — Истината е, че ние с Марша осиновихме Сара два дни след раждането ѝ. — Събра едрите си фермерски длани и ги протегна. — Толкова дребна беше, че се побираше ей тук. Направо не можех да повярвам. Тъй мъничка и беззащитна, че още тогава се зарекох… — Думите отново го затрудниха, но Ед успя този път да се насили да довърши изречението си, независимо колко болка му костваше. — Заклех се да се грижа за нея, докато съм жив. Е, хубаво я подредих, нали? — Бетина мълчеше. След дълго чакане, той продължи: