Джон Сол - Дом за разплата

— Става дума за нещастен случай. Нима мислите, че умишлено съм блъснал собствената си дъщеря?

Сара не спираше да се бори с лекарствата, които я теглеха към мрака. Какво става? Какви ги приказват? Че баща ѝ я е прегазил и затова сега е в болницата?

Изключено! Невъзможно!

На всяка цена трябва да стане и да разговаря с тях… да им каже, че грешат. Но не може… Мракът вече я обгръща, а гласовете… и всичките ѝ останали сили… я напускат.

— Не става дума за това, господин Крейн. Намерили са Мел Уилис пребит до смърт в уличката до бара „Пред камината“ и поне шест души свидетелстват, че преди това сте се спречкали. А като ви гледам в какво състояние сте, съм склонен да им повярвам.

Пак сънува! Както одеве сънуваше снега! Сара се стегна и успя пак да отвори очи. Раменете на баща ѝ така бяха провиснали, че от нея се отцедиха и последните ѝ надежди. Устните ѝ успяха да промълвят една-единствена думичка:

— Татко?

Той се извърна и я изгледа тъжно, а погледът му разпали нова болка в гърдите ѝ. След това се извърна и без думичка повече да каже, последва двамата мъже през завесата.

— Татко! Не ме оставяй, татко! — промълви Сара и направи опит да се изправи въпреки болезнените мълнии, проблясващи по ръба на продължаващата да я обгръща тъмнина, която неумолимо я засмукваше.

— Мълчи, пиленце — нежно я бутна назад към възглавницата сестрата. — Ще се върне. Ще те чака, когато започнеш да идваш в съзнание.

Сара обаче беше убедена, че това няма да стане, а освен това усещаше, че и сестрата сама не си вярва.

Ник Дънигън открехна едно око и погледна будилника.

Оставаха десет минути до иззвъняването му и до мига, в който щеше да му се наложи да стане.

Чу как някой пусна водата в тоалетната на родителите му. След минута, на път към кухнята долу да му приготви закуската, майка му ще почука леко на вратата.

Ник стисна очи и взе да повтаря молитвата, която си беше съчинил още преди години:

— Днес всичко ще ми е наред — прошепна във възглавницата си. — Моля ти се, Господи, нека всичко ми е наред. — Млъкна и се ослуша да чуе гласовете в главата си.

Долови ги едва-едва, някъде от много далеч. Шепотът им идеше откъм най-отдалечените краища на съзнанието му, а и му се стори, че тази сутрин не говорят на него, а си приказват помежду си.

Но нищо чудно тишината да се дължеше най-вече на двойната доза от лекарството, което майка му му даде снощи.

Споменът за предната вечер нахлу и го втресе. Гласовете крещяха насреща му — какофония от демони, които се мъчеха да се надвикат един друг. Единият от гласовете го караше да върши жестокости спрямо разни невинни животинки, друг го подсещаше да заключи всички деца от училището в черквата и да я подпали. Имаше и още… и то многобройни… борещи се да привлекат вниманието му, да го подтикнат към невъобразими дела.

А общата им цел бе да разрушат ума му.

Тихото почукване по вратата прекъсна мислите му.

— Добрутро — каза майка му.

— Добрутро.

Ник тръсна глава да прогони окончателно спомените, изключи алармата и стана.

Изпотрошената клавиатура, неподлежаща на оправяне, лежеше върху бюрото му. Сякаш се нуждаеше от още доказателства за снощния „епизод“.

А до клавиатурата беше флакона с таблетките, оставен от майка му. Обикновено тя го държеше нависоко в кухненския шкаф над хладилника, въобразявайки си, че той е още малък и не може да го стигне, и му даваше лекарството точно според предписаната от лекаря доза.

Снощи обаче двете хапчета бяха свършили работа. Току-виж и днес още две го оправят.

Окей, пак се замоли Ник. Не искам друго, освен днес да съм окей.

Облече се старателно, докато слушаше как майка му изпразва миялната машина в кухнята. Сигурно днес няма да го пусне на училище и ще се обади на доктора във връзка със снощните събития. Той обаче няма да ѝ даде такъв повод. Колкото по-нормално се държи, толкова повече ще я убеди в нормалността си. Че кой вкарва нормални хора в психиатрията? А и като се държи съвсем нормално, току-виж и се почувствал нормално.

Извади една таблетка от флакона и я погълна с малко вода. После изми зъбите си, среса се, хвърли си една усмивка в огледалото, грабна чантата с учебниците и тръгна надолу.

Днес му предстои хубав ден — отсега го усеща.

Или просто лекарството е почнало да му действа?

Подаде флакона на майка си, която извади таблетка и я сложи до чашата му с портокаловия сок, след което качи лекарството нависоко в шкафа над хладилника. Както се очакваше, му каза: