Джон Сол - Дом за разплата

— Днес май ще е най-добре да си останеш у дома. Ще се обадя на лекаря ти.

Ник прокара второто хапче с портокаловия сок и намаза фъстъчено масло върху препечената си филийка.

— Ама на мен нищо ми няма. Чувствам се добре.

Майка му се извърна от печката и го огледа изпитателно, като да виждаше в стомаха му първата таблетка, която тайно беше взел.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм — увери я Ник и отхапа от филията. — Няма проблем.

— Никакви гласове? — изключи тя печката и изсипа двете яйца върху чинията му.

— Никакви — завъртя глава Ник.

И взе да маже старателно мармалад върху фъстъченото масло, та да не познае тя по очите му, че я лъже. Защото той и сега ги чуваше, но не искаше… не биваше… да го признае. Длъжен бе да изглежда нормален и да се надява, че второто хапче ще му стигне за през целия ден.

— Сигурно снощната двойна доза ти е била от полза — разсъждаваше на глас майка му, при все че Ник долови съмнението в гласа ѝ.

Но само сви рамене, да ѝ покаже, че почти е забравил за снощи.

— Тръгвам — каза. — Ще закъснея. — Облече якето, вдигна с една ръка чантата, а с другата грабна филията с фъстъченото масло.

Лили Дънигън успя да го прегърне за миг, преди да излети през кухненската врата:

— Притеснявам се за теб, нали ме разбираш — рече и го целуна по бузата.

— Престани да се притесняваш — успокои я Ник. — Мисли си за други работи, окей?

— Лесно ти е да говориш така — насили се да му се усмихне тя. — Но аз така или иначе ще се обадя на лекаря да му кажа, че съм ти удвоила дозата.

— Както искаш — измърмори Ник и се изплъзна от прегръдката ѝ. — Закъснявам, мамо.

— Ох — въздъхна Лили. — Пожелавам ти приятен ден.

— И аз си го пожелавам — рече през рамо Ник, затръшна кухненската врата и излезе в мразовитото септемврийско утро.

Наистина си го пожелавам, повтори си на ум.

Но още преди да стигне до следващата пряка, заседаващите в главата му взеха да повишават глас дотам, че почнаха да заглушават всички останали шумове.

И преди още да стигне до училището, бяха превзели окончателно вниманието му.

Кейт Уилямс допи студеното кафе от термочашата, остави я в поставката за чаши между двете предни седалки и сви в паркинга пред болницата.

За тази сутрин имаше записани двама клиенти. Първо, изоставено от майка му новородено — захвърлено в кофата като обикновен боклук, но открито след двадесет и четири часа, успяло някак си да преживее изпитанието, поднесено му още в първия му ден на този свят. С бебето нямаше да има проблем: медиите бяха разтръбили за случая и службата ѝ вече беше залята с предложения от приемни домове и половин дузина молби за осиновяване.

Вторият случай обаче щеше да е тежък — колко тежък ѝ стана ясно само преди час в съдебната зала, където осъдиха Едуард Крейн на петнадесет години затвор за непредумишлено убийство.

Нищо по делото не беше се оказало според очакванията ѝ. Още с поемането на преписката, отнасяща се до четиринадесетгодишното момиче, чийто баща бил обвинен в убийство, се беше подготвила за поредната досадна история с хора, живеещи на ръба на американската култура — най-вероятно в парк за мобилни жилища — изтървали по някое време и без това слабия контрол върху живота си. Но вместо това се сблъска с истинска трагедия: семейство, което не е успяло да преживее през последните шест месеца смъртта на съпругата на Ед Крейн. Без изобщо да се оправдава с пиянството си, той беше само поднесъл най-искрените си извинения на семейството на убития и бе замолил Кейт да се грижи за дъщеря му.

— Можете да разчитате на мен — обеща му Кейт, но като видя изпълнените му с мъка очи, самата тя се просълзи. Ед Крейн не беше някакъв прост побойник, причинил смъртта на друг във временно заслепение от алкохола, а след това умишлено прегазил и дъщеря си. В случая ставаше дума за поредица от трагични събития, започнала със смъртта на съпругата му, подготвила парчетата от живота му да паднат като плочки от домино, което го беше докарало до затвора и щеше да остави дъщеря му безпризорна след изписването ѝ от болницата.

Ако изобщо се стигнеше до изписване.

Дори възрастта на момичето да беше единственият ѝ проблем, случаят пак щеше да я затрудни. Не може да се очаква от четиринадесетгодишно момиче да се приспособи лесно към системата на приемните домове. А и никак няма да ѝ е лесно да настани в такъв дом момиче в инвалидна количка, каквато съдба засега се очертаваше пред въпросната Сара Крейн.