Джон Сол - Дом за разплата

— Шушко? Събуди ли се?

Сара се помъчи да поеме дъх, да намери нещо — каквото и да било, — което да прогони студа и болката, но нищо не ѝ се връзваше.

Предполагаше се да е навън, а не беше; а щом е вътре, не трябва да ѝ е студено. А тя буквално замръзваше. Тъкмо се канеше да изпищи панически, когато изведнъж видя — и почувства — нещо познато: силуета на седналия до леглото неин баща и усещането, че ръката му държи нейната.

— Студено — успя криво-ляво да прошепне през тракащи зъби.

— Да ви донеса ли дебело одеяло? — попита непознат глас. Сара премести поглед от баща си към симпатичната русокоса сестра, която проверяваше нещо в найлонова торбичка, прикачена с тръбичка към ръката ѝ. Кимна и пак се обърна към баща си. — Ка… ка…

— Пострада в катастрофа, душице — рече баща ѝ с разтреперан глас и напрегнато лице. — Но сега си в болницата и ще се оправиш.

Баща ѝ лъжеше. Дори да не вярваше на болката в хълбока и крака си, достатъчно ѝ бе да му чуе гласа и да види изражението му, за да прогони всякакво съмнение. Напъна се да седне, но прогарящата агония отново я прониза и тя потръпна.

Чу как баща ѝ попита „Не можете ли да ѝ дадете нещо?“, но страхът в гласа му само засили нейния.

После друг непознат глас, само че мъжки, рече:

— Тя будна ли е вече? Сара? Чуваш ли ме, Сара?

Сара едва кимна, но не ѝ остана сила да отвори очи.

— Сара, аз съм доктор Касиди. След няколко минути ще те вкараме в операционната да ти оправим хълбока и крака. От теб се иска само да си лежиш спокойно, а ние ще имаме грижа за останалото. Разбрахме ли се?

Сара отвори очи и видя как сестрата ѝ подпъхна топлото одеяло и го дръпна до брадичката ѝ. Примига един-два пъти да разпръсне мъглата пред очите си и се огледа. Беше заобиколена от раирани завеси, а до леглото ѝ стояха неколцина хора в бели престилки.

— Намираш се в спешната хирургия, миличко — каза баща ѝ.

Тя едва разпозна хлътналите му брадясали бузи. Очите му бяха кървясали, клепачите — зачервени, а цялата му риза бе оплискана отпред с кръв. Дори както лежеше, надушваше дъха му, вонящ на вкиснала бира.

През завесата се промуши друга жена.

— Господин Крейн? Лейла Дейвис от икономическия отдел. Ще ви помоля да дойдете с мен за да попълните няколко формуляра. Носите ли у себе си застрахователния картон на дъщеря си?

Начинът, по който баща ѝ се стегна, подсказа на Сара, че не е застрахована, но той я потупа по ръката и се изправи.

— Не може ли да се мине без операция? — обърна се с приглушен глас към лекаря, явно надявайки се Сара да не чуе.

Всяка дума обаче я блъскаше в ушите като траурен звън.

— Ако не оперираме, ще загуби крака си — отвърна лекарят.

Какво? Да остане без крак ли?

— Цялата работа е — спадна още повече гласът на баща ѝ, а очите му не се отлепваха от пода, — че нямаме застраховка.

— Мога да ви помогна да се запишете за „Медикейд“ 2 2 Medicaid (англ.) — американска програма за социално и здравно осигуряване на хора с ниски доходи. — предложи Лейла Дейвис. — Елате с мен, ако обичате.

— Не ме оставяй! — проплака Сара, а паниката, която само преди минути беше прогонила, пак я стегна през гърдите. — Не точно сега!

— Мълчи, пиленце — каза Ед. — Никъде няма да ходя. — Седна пак на оранжевата пластмасова табуретка и я хвана за ръка. — После ще се оправим — рече на жената от икономическия отдел, която погледна часовника си и кимна:

— След двойната врата свивате вдясно.

— Сара? — беше пак русата сестра. Добрата ѝ усмивка и висящата от слушалките ѝ фигурка на коала уталожиха поне мъничко страховете на Сара. — Сега ще ти дам нещо, от което езикът ти ще понабъбне и ще ти се доспи. Ти само се отпусни и подремни, окей? Още малко и ще си в операционната. — Сестрата вкара със спринцовка нещо в тръбичката и само след миг Сара усети как клепачите ѝ натежаха.

И тогава чу друг глас, по-плътен:

— Ед Крейн?

— Да?

Ръката на баща ѝ я пусна, а когато я потърси да я хване отново, не успя да я напипа. Напъна се да се пребори с натежалите си клепачи и успя да ги открехне достатъчно, та да види как баща ѝ, отдръпнал се настрана, разговаря с двама мъже, които бяха не в бели престилки, а в полицейски униформи.

— Аз съм шериф Уилсън, господин Крейн — каза единият. — А колегата е моят помощник Кларк. Ще ви помолим да дойдете до участъка, за да уточним някои обстоятелства.

— Точно сега не мога — рече Ед. — Дъщеря ми…

— Боя се, че въпросът не търпи отлагане, господин Крейн — заяви шерифът. Хвърли поглед към Сара, която отпусна клепачи, та да си помислят, че спи. — Налага се да ви задържим.