Джон Сол - Дом за разплата

— Гледай майка ти каква красавица беше в сватбената си рокля — посочи ѝ той снимката. — Виждала ли си по-голяма хубост от нейната?

Сара нямаше никакво желание да разглежда отново тези снимки, тъй като от тях само ѝ домъчняваше повече. Ако желаеше нещо, то беше баща ѝ да прибере албумите и да заживее отново. Но това, сегашното, се повтаряше вечер подир вечер: не се хранеше, не спеше.

Само скърбеше.

А ето, че сега искаше още една бира.

Съвсем ясно ѝ ставаше и как ще свърши: щеше цяла нощ да пие, а на сутринта щеше да ѝ се заизвинява и да ѝ се кълне, че повече нямало да се повтори.

И за известно време пак щеше да влезе в ролята си на неин баща.

Но само докато пак му се припиеше бира, после втора, и накрая излизаше да пие някъде цяла нощ.

Изсули се притеснено от прегръдката му:

— Не съм си написала домашните.

Ед въздъхна дълбоко:

— Как ще те отгледам бе, дъще? Без майчица…

Гласът му притихна, а тялото му сякаш се спаружи от безсилие.

Като стоиш трезвен и се грижиш за фермата , идеше ѝ да му каже. Аз сама ще си се отгледам, ти само за фермата имай грижа. Вече съм на четиринадесет и се справям отлично. Но нищо не рече, ами се върна на мивката да измие посудата.

Бършеше последната чиния, а в това време баща ѝ отвори хладилника и си взе поредната кафява бутилка от онези, които чакаха винаги в готовност най-отзад на горния стелаж.

— Стига вече, татко — сами излязоха думите от устата на Сара. — Недей пак да почваш. — И сълзите, които с толкова труд бе задържала, се застичаха по бузите ѝ.

— Не се бой, шушко — отвърна Ед. — Няма да прекаля като миналия път. Престани да се тревожиш и върви си пиши домашните.

— Много те моля — изхлипа насреща му Сара. Ами ако следващия път превърти и повече не се прибере у дома? Как ще се оправя сама?

— Не ми стой на главата — отвъртя Ед капачката и я хвърли към торбата с боклука, но не улучи. — Хайде върви да си пишеш домашните.

Сара вдигна поглед към тавана:

— Помогни ми, мамичко — прошепна. — Моля ти се, помогни ми. Кажи ми какво да направя.

Пое дълбоко дъх, обърса сълзи с кърпата за чиниите, окачи я да съхне на куката ѝ, качи се в стаята си и остави баща си да се бори с личните си демони.

Лили Дънигън тъкмо се канеше да покрие вечерята на мъжа си с алуминиево фолио и да я сложи да се сгрее във фурната, когато чу мощен трясък от горния етаж.

— Ник? — провикна се и изчака за миг с разтуптяно сърце да долети по стълбите отговорът му, че всичко е наред.

Но вместо това чу нов трясък. И трети. Грабна флакона с таблетките му от шкафчето над хладилника и хукна нагоре към стаята му, като не преставаше да се моли.

Завари го да крещи, а крясъците му се усилваха с всяка измината секунда:

— Млъкнете! Престанете! Веднага спрете!

Блъсна вратата, без дори да си направи труда да почука. Ник сега и гласа ѝ не би чул, камо ли някакво си чукане. Както и очакваше, завари го да удря клавиатурата на компютъра си по облегалката на стола с лице, разкривено от смесица между болка и гняв. Продължаваше да вие, но вече с прегракнал глас:

— Млъкнете! Престанете да ми говорите тия работи!

— Ник! — проплака Лили, после буквално изкрещя името му: — Ник!

Той я изгледа стреснато с все още разфокусирани очи, но само след секунда видя изпотрошената клавиатура в ръцете си и по лицето му се изписа пълно объркване.

Сърцето на Лили се свлече в петите ѝ.

Обгърна с ръце сина си, а той положи внимателно клавиатурата върху бюрото, притисна се в обятията ѝ и се разрида.

— Не ме оставят на мира — хлипаше.

— И какво ти казват този път, миличък? — Заведе го внимателно до леглото и го дръпна да седне до нея. Погали косите му и залюля напред-назад четиринадесетгодишното му тяло, макар да ѝ беше по-трудно от преди.

Ник завъртя глава, като че се мъчеше да се отърси от ужасен спомен:

— Ужасни неща. За ужасни неща ми говорят. — Погледът му не се отлепваше от разбитата клавиатура върху бюрото. — Стори ми се, че излизат от клавиатурата ми — проплака и притисна глава към гърдите ѝ. — А те са били в главата ми. Не знам дори какво ми разправят постоянно. Но беше нещо…

— Успокой се. Отпусни се. Няма страшно. Не са истински. Изобщо не са…

Двамата се полюляваха върху матрака и хлиповете на Ник взеха да утихват. Когато пак проговори, Лили веднага долови нотката на страх в гласа му:

— Нали няма да ме издадеш на татко?

Тя извади хартиена салфетка от джоба си и му я подаде да си издуха носа.