Джон Сол - Дом за разплата

Домът ѝ бе съвсем тих — не по-малко тих от огромната сграда в кошмара ѝ.

В тишината единствено забулената от облаци луна хвърляше меки сенки върху леглото. Гушна проскубания плюшен заек, с който спеше, откакто се помнеше, и пак наостри уши.

Нищо.

Пълна тишина. Прекалена тишина.

Майка ѝ все разправяше, че като хъркал, баща ѝ направо лющел боята на хамбара, но ето че тази нощ Сара не чуваше хъркане нито от съседната стая, нито откъдето и да било другаде в къщата.

А това можеше да означава само едно: пак се е запил в „Пред камината“.

Желаейки, надявайки се, та дори и молейки се това да не е истината, Сара се изсули от леглото и надникна в спалнята на родителите ѝ. Леглото си седеше оправено. Промъкна се тихо до долния етаж, но още преди да стигне, ѝ стана ясно, че е съвсем сама у дома.

Буквално усещаше физически празнотата.

И диванът беше свободен, облегалката му гладко застлана с плетената кувертюра. Върху кухненската маса стояха в безпорядък дузина празни бирени бутилки, а през прозореца се виждаше, че пикапът на баща ѝ не е паркиран на обичайното му място пред гаража.

Това напълно потвърждаваше догадката ѝ, че е в „Пред камината“, където напоследък ходеше все по-често и пиеше все по-яко. Последният път се върна толкова пиян, че насмалко да забие пикапа в стената на хамбара. Сара се зарече тогава, че при следващото му ходене ще отиде лично да си го прибере.

И ето че това „следващо ходене“ се бе случило тази вечер.

Още нямаше шофьорска книжка, но от десетгодишна обикаляше фермата с пикапа, така че трите километра между „Пред камината“ и къщата нямаше въобще да я затруднят.

Навлече дънките и пуловера и се напъна да си представи как влиза в бара, убеждава баща си да ѝ даде ключовете и да се качи в пикапа да го закара до дома.

Но картината изобщо не се получи. Майка ѝ обаче го беше постигала, така че нищо няма да я спре. А току-виж се намерил и някой не толкова пиян, колкото баща ѝ, който да се намеси в нейна полза.

Омота около врата си същия онзи вълнен шал, с който преди няколко часа беше ходила до кокошарника и хамбара, нахлузи си до под ушите дебелата плетена шапка, навлече плътното яке и чифт подплатени с вълна ръкавици и излезе в ледовитата нощ.

Изкара велосипеда от гаража, яхна го и по дългата алея излезе на тихия път, осветяван сегиз-тогиз единствено от изскачащата иззад облаците луна.

Въртеше изправена на педалите с все сила, от режещия вятър очите ѝ сълзяха и се чудеше дали ще успее да стигне до „Пред камината“, преди лицето ѝ да замръзне.

На излизане от завоя видя далеч напред чифт фарове да превалят над един хълм, после, докато слизаше към ниското, ги изгуби, и натисна наново педалите по следващото леко възвишение. Когато пак видя фаровете, направи ѝ впечатление, че се движат насреща ѝ, в нейното платно.

И че бяха много по-близо, отколкото очакваше.

Чак сега се сети, че не си беше облякла якето със светлоотразителните ленти, което майка ѝ беше подарила.

А динамото на велосипеда се беше скапало предната година. Е, като стигне до върха на хълма, та онзи насреща да може да я види, ще отбие от пътя и ще го изчака да отмине.

Когато стигна догоре обаче, бе станал прекалено късно.

Колата не само още се движеше в нейното платно, но и летеше право към нея.

Заслепена от фаровете, Сара свърна рязко към противоположната страна на пътя, но, изглежда, и шофьорът я забеляза в същия миг, нави волана и се насочи насреща ѝ.

Нямаше никакво желание да се хвърля в канавката, но не виждаше как другояче да се измъкне от връхлитащия автомобил. Скочи от колелото и го ритна към канавката с намерението да го последва и тя.

Закъсня с частица от секундата.

Шофьорът май се усети, свърна рязко надясно, поднесе, опита се да изправи и пак се понесе наляво с пищящи гуми.

Смразена от ужас, Сара изведнъж осъзна какво точно лети насреща ѝ.

— Татко? — успя да прошепне.

Единствената ѝ думичка още висеше в нощния въздух, когато я помете огромната решетка на радиатора на пикапа.

Сара зъзнеше. Студът я беше заварил навън без палто и вече я пронизваше до костите.

След това чу шумовете: странни писукания и нещо като скърцане на гумени подметки, но съвсем слабо, сякаш скрито в гъста мъгла.

Мъгла обаче не се виждаше.

Наоколо ѝ имаше само студен въздух и…

Огромни, облещени, носещи се право към нея фарове! Сара се стресна, събуди се, но някаква огнена бяла мълния я прониза през кръста, преряза хълбока и се спусна по десния ѝ крак.