Джон Сол - Дом за разплата

— Няма да му кажа — обеща му. — Ако изобщо се прибере — рече, но като видя как Ник се уплаши още повече, съжали за изреченото. — От работа, имам предвид, миличък. Просто напоследък той закъснява — продължи и не можа да устои да не добави още една думичка: — Редовно.

Но защо пък да не го кажеше? Нима не беше самата истина това, че Шеп от няколко месеца, откакто го повишиха, работеше до късно вечер. Освен обичайните му задължения на заместник-началник на щатския затвор „Лейксайд“, сега беше вечно зает и с някакви там преговори за предстоящото му разширяване. И за какво го правеше всичко това? Наистина ли очакваше да го повишат до началник само защото е работил по дванадесет часа на ден, вместо нормалните десет? Може би, ама надали: шефът му все пак беше с пет години по-млад от него и поне засега не проявяваше интерес да се мести на друга работа.

— Днес нали си взе лекарството?

Ник кимна.

— Довечера ще ти дам двойна доза. Дано успееш да поспиш като хората.

Ник пак кимна, но продължаваше да се притиска о нея.

Лили го полюляваше и се питаше защо не може да попие от него страха му, да му го отнеме и да го премахне завинаги. Но знаеше, че няма начин: досега нищо не бе успяло да отърве Ник от гласовете в главата му и от странните халюцинации, които от време на време му се привиждаха. Нямаше обаче никакво намерение да споменава на Шеп за тазвечерния епизод, тъй като той щеше да настоява да върнат Ник веднага в болницата в Уотърбъри, а това тя нямаше в никакъв случай да допусне.

Този път — не!

Не и след всичко, което сториха на Ник при последния му престой.

— Добре ли си вече, пиленце? — попита го тихичко.

— Когато ме гушкаш, те си мълчат — отвърна ѝ.

— Тогава цяла нощ ще те гушкам — обеща му тя.

И го усети как се усмихна, макар да беше ясно и на двама им, че решението не е нито в гушкането, нито в люлеенето.

Но и болницата не бе разрешила проблема; нито най-новото лекарство, които му бяха изписали.

Дори горещите ѝ молитви не успяваха да изтръгнат Ник от хватката на онова, което тя бе почнала да нарича „неговите демони“. А след като и Господ не беше в състояние да го отърве, какво друго оставаше?

Дали пък да не пробват с друг лекар?

Или с друг вид лекарство?

Или Шеп да започне да прекарва повече време със сина си?

Откакто изписаха за последно Ник от болницата обаче, Шеп сякаш нямаше никакво време за Ник, а когато бяха заедно дума не обелваше на момчето, което, вече четиринадесетгодишно, имаше според нея далеч по-голяма нужда да общува с баща си, отколкото с майка си. Но с всеки изминал ден и седмица Шеп затъваше все повече в работата си. И пак я прониза право в сърцето като ледокоп онази мисъл, която постоянно потискаше, но винаги изтърваваше в тъмното преди зазоряване: Той вече не се интересува от Ник. Собственият ми съпруг е престанал да се интересува от сина си.

Нещо, което тя в никакъв случай не биваше да допусне — особено като имаше предвид, че Ник ставаше все по-зле всеки ден.

Ще си поговори с Шеп, когато той се прибере. Пак ще се опита да му поговори.

Засега обаче само ще притиска Ник в обятията си, ще го люлее и ще си мечтае нещата — много неща — да са другояче.

Големия Ед Крейн се прицели с разфокусиран поглед, ръгна топката бияч с щеката, но така и не успя да уцели. За втори път подред. Захвърли ядно щеката върху масата и се върна, полюлявайки се, на бара.

— Дължиш ми два долара, пич — викна подире му хлапакът с шапката с емблема на „Джон Диър“.

— Дай ме под съд — измърмори Ед, нацели ъгловото столче на бара и се напъна да фокусира погледа си върху барманката: — Сипи един бойлърмейкър 1 1 Boilermaker (англ.) — комбинация от халба бира и шот концентрат, поднесени или смесени, или поотделно. (Всички бележки под линия са на преводача.) за из път.

Кристин само го изгледа над крана за бирата:

— Май ти стига за днеска, Ед.

— Ти какво? Отрязваш ли ме? — усети той как войнствеността му се надига като лава.

— Мисля, че ти е време да пиеш едно кафе — рече Кристин и плъзна току-що налятата халба бира в противоположната посока, после наля от каната до крана голяма чаша горещо кафе и я постави пред Ед. — Освен това е редно да платиш на оня младеж двата долара. Би си те по всички правила.

— Нямам пари — размаза се Ед в пиянско самосъжаление. — Нищо вече си нямам. — И обърса лице с длан. — А имах… всичко, преди да умре Марша. Вече нямам нищичко.

— Ама ти, друже, голям късмет си извадил — рече някакъв мъж в лекясан работен гащеризон. — Всички жени са курви. Вземат ти парите и ти отнемат душицата. Де да можеше и моята да пукне скоро, че да ме остави на мира.